Помните ли 18-годишния гимназист Пламен Анчев, когото “24 часа” откри през май 2003 г. в родния му Котел да преписва на ръка учебниците, защото нямаше пари да си ги купи?
С 21 лева ученическа стипендия на месец момчето трябваше да издържа себе си и безработната си майка. А понякога пишеше и домашните на съучениците си срещу дарена му закуска.
Тогава вестникът разказа неговата история и трогна цяла България. Някои се питаха дали всичко това е истина, защото им приличало на белетристика.
Но и мнозина му протегнаха ръка – на адреса му на котленската ул. “Луда Камчия” пристигнаха десетки колети с книги, храна и дрехи. Други му пратиха пари, за да учи.
И Пламен, който през
не ги разочарова
Днес той работи като трудотерапевт в най-големия у нас дом за възрастни хора с умствена изостаналост в сливенското с. Качулка. Общо в дома са настанени 240 души на възраст от 18 до над 70 г. Хората на Пламен са 15.
“Последно им разказвах приказката за Червената шапчица. Трудно е, защото можеш да задържиш вниманието им към 15 минути. После обикновено решават, че им е интересно нещо друго.”
Някогашният отличник от гимназия “Георги С. Раковски” в Котел от паралелката по лесовъдство завърши с висок успех “Богословие” във Великотърновския университет.
Сега е
бакалавър по теология
и не се е отказал да изкара и магистратура по програмата “Историческо и практическо богословие”.
В университета вече не преписвал лекциите, а се научил да работи с компютър и принтер.
Дори му позволявали да ползва безплатно компютърна зала, тъй като работел в православния библиотечен център на Богословския факултет, описвал книгите.
“Да запиша богословие, ме посъветва покойният вече мой учител по философия Добрин Стайков: “Виждам, че имаш потенциал в богословието и във философията. Опитай в Търново, няма да сбъркаш”, каза ми той.
Аз и без това исках да изкарам семинария, но се отказах, защото отрано щях да оставя майка сама”, разказва Пламен.
“Библията ме възпита да вярвам, а вестникът ми показа как да съм полезен на хората и да им вдъхвам кураж”, заяви преди време младежът. Да бъде полезен на хората, си остава мисията на живота му и до днес. Като студент имал колега, израснал в дом за сираци в Стражица.
“Момчето, не му помня името, беше страхотен пианист. Често ми разказваше за живота в дома и събуди интереса ми. Започнах да се питам какво ли е да се работи в такъв дом, какви са предизвикателствата там”, обяснява Пламен защо, откакто е завършил през 2008 г. висшето си образование, работата му е все в социални домове.
“Това, че имах трудно детство, израснах без баща, също ме прави по-свързан с тези нещастни хора. Позволява ми да ги разбирам по-лесно.”
Пламен започнал като възпитател във вече закрития дом за деца с умствена изостаналост “Св. Марина” в котленското с. Медвен при 52 нелечимо болни.
Пробвал се за малко като детегледач по проект “Нашите деца са нашата отговорност” в Русе, а по ирония на съдбата тъкмо от този град в бедния им дом в Котел дошъл навремето първият колет с лакомства, за които не бил и сънувал. Сега е в Качулка.
“В Русе ме посрещнаха много топло, харесах и града, но
трябваше да се върна
в Котел, защото
майка се разболя
Както добре ме посрещнаха в Русе и тук, в Качулка, никъде другаде не са го правили”, категоричен е Пламен.
Директорът на дома в Качулка Злати Стоянов признава, че взел на работа Пламен Анчев от фейсбук, без да го познава – по препоръка на негов приятел, учител от Котел. И допълва: “Друг на мое място може би нямаше да го вземе.”
Най-вероятно, защото богослови, кандидати за работа тук, с лопата да ги ринеш. Но има и друго: заради системно недохранване в детството си – израснал с каша и чай от горена захар, прекарал неотдавна тежка пневмония, и досега младият мъж
има нарушена
обмяна на
веществата и със
своите 140-150 кг
направо плаши –
външният му вид създава впечатление на зъл човек, мутра. А много хора често съдят за другите по външния им вид.
И трябва добре да го опознаеш, за да разбереш колко добро сърце се крие зад страховития му вид. “Още на третия ден забелязах нещо много важно в Пламен – той никога не се обръща с гръб към своите хора, винаги ги гледа в очите. Дори когато ги води някъде, върви с гръб напред, за да са пред погледа му – не ги води като овчар стадото си”, впечатлен е директорът.
В университета днешният трудотерапевт учил и педагогика, но някои неща се усещат, без да се учат нарочно.
“Невербалната комуникация с хората с умствена изостаналост е много важна. Те усещат всичко и искат да споделят, но по свой начин – с поглед, с жестове. Ако някой от тях те бутне, това не означава непременно лоши намерения, а знак, че е готов да общува с теб.
Все повече започвам да разбирам този език. Защото хората с техните страшни диагнози се нуждаят от интензивно общуване, винаги се стремя да вляза в техния свят.
Да ги гледаш в очите, е важно за тях. За да свършат например нещо, първо, ти трябва да го направиш. Всяко действие трябва да им се обяснява, да се облича в думи, за да го разберат.
Днес започнахме деня с приготвяне на ободрителна напитка – показвах им как да варят чай. Интересно им е, но в един момент могат да решат, че предпочитат да рисуват или да гледат филм – трябва бърза реакция”, обяснява Пламен.
Не крие, че му е интересно да работи с такива хора. Да сравнява предизвикателствата пред работата с деца и пред работа с възрастни, които в това им състояние са всъщност едни големи деца. Разликата е само в поведението на болните в различните им възрасти, иначе заболяването им протича по един и същи начин.
Специалистите казват, че ако за тях са полагани грижи като деца, след години биха имали по-малко проблеми. Но навремето моделът бил хората с умствена изостаналост да бъдат изолирани от обществото – възможно по-далече от големите градове. В домовете за тях имало само медицински сестри, санитарки и хигиенистки.
Модерните форми за работа навлизат у нас през последните десетина години – трудотерапевтите като Пламен, социални работници, психолози. А в много държави настаняването в институция е крайна мярка, подобни домове са последна спирка в живота на болните, ако, разбира се, роднините им не ги приберат вкъщи.
Защото нормално там болните си живеят у дома, през деня посещават дневни центрове за работа с тях, а вечер се прибират при близките си, където надграждат наученото в центъра. Българският модел в това отношение тепърва се променя. Групата на Пламен в Качулка е смесена – мъже и жени. Трудотерапевтът им позволява сами да определят как да мине денят им, помага им да се самоорганизират.
Държи да се обръщат към него на малко име. И се притеснява, че разговорът ни продължава по-дълго, а той трябва да е непрекъснато при своите. (Законът не позволява журналисти да притесняват болните, още по-малко – да ги снимат, затова водим разговора в директорския кабинет на дома – б.а.)
Но никога не говори в групата си за Бог. Понякога става дума за това какво се прави на дадени религиозни празници, какви са обичаите, но за другото те не са готови.
“Искам да обособя една стая в дома като параклис. И вероятно тогава Пламен като богослов ще формира група по интереси сред нашите питомци, за да придобият религиозна култура – да научат защо се ходи на черква, защо и как се пали свещ”, казва директорът Злати Стоянов.
За по-нататък планират да купят и клавир, на който Пламен Анчев да свири. А хората с умствени проблеми много обичат музиката, всякаква музика, е забелязал той.
Като дете имал малко акордеонче, а когато името му нашумя в медиите, от Силистра професионален акордеон му изпратил пенсионерът Богдан Колев. Писал му, че на него са се учили да свирят синовете му.
“Аз този акордеон после го оставих в общежитието на университета във Велико Търново на студентите”, казва Пламен.
Преди 13 г. той мечтаеше да стане студент и с помощта на висшето си образование да се измъкне от съдбата на извънбрачно дете, отгледано в мизерия. Днес част от тези мечти се сбъднали, а най-важното е, че държи съдбата си в собствените си ръце.
Не че живее богато – сега с майка си Анка са на квартира в Сливен. Пламен се е заел да помага и на възрастната си хазяйка – изхвърля боклука, поддържа двора на къщата.
Тревожи се, че
заболяването на
майка си, само
66-годишна и
страдаща от
деменция, се
задълбочава
Притеснява се, че малката им кирпичена къщичка в Котел все повече се нуждае от ремонт и може да рухне.
Че вуйчо му също има проблеми със здравето и в един момент той също ще разчита само на него.
Имало е случаи, когато приятели са го критикували, че е твърде вглъбен в майка си и са го съветвали да я праща в старчески дом, за да обърне повече внимание на себе си, но той не е съгласен.
“Мама ме родила неочаквано в осмия месец, защото бременна работела тежка физическа работа, и едва съм оцелял. После ме оставила в дом, но след 2 месеца размислила и ме взела при себе си. Отгледа ме, сега аз може и да не съм най-добрият син, но никога няма да я изоставя”, категоричен е Пламен.
В по-смелите си мечти преди време момчето се виждаше свещеник, дори асистент по богословие в университет. Тя, мечтата му един ден на бъде свещеник, и досега не го е напуснала.
Все пак – свещеник или трудотерапевт? Пламен Анчев не бърза с отговора пред себе си, може би и защото добре съзнава, че уменията и знанията му за едното помагат на другото.
Сливен ДНЕС и УТРЕ 