Няколко истории от женския затвор в Сливен

Ана е на 20 години и постъпва в затвора в осмия месец от бременността си. Предстои ѝ раждането на първото ѝ дете, като по-рано е преживяла няколко спонтанни аборта. Осъдена е на три месеца лишаване от свобода за кражба на негоден скрап на стойност 13.90 лв. Две седмици преди определената дата на термина Ана иска да се обади на съпруга си, за да уговори присъствието му по време на раждането, но не може, тъй като няма пари. Няколко дни след раждането, което ще протече в условия на лишаване от свобода, Ана ще бъде освободена.

Това е една от историите на жени, излежаващи своето наказание в Сливенския затвор, която залегна в новия доклад на Българския хелзинкски комитет (БХК). „Жените в затвора“ е изследване, проведено след две двудневни посещения в затвора, когато са интервюирани над 35 жени с различен социален, здравен и етнически статус, както и чрез разглеждане на жалби, сигнали и оплаквания на затворничките, разказва „Дневник“.

Затворът в Сливен е единственият женски затвор в България. На фейсбук страницата си БХК е публикувал клип, базиран на интервю с жена, изтърпяла присъдата си там.

„Във всички мъжки затвори си лежат присъдите по местоживеене. Пловдив си лежат в Пловдив, Пазарджик в Пазарджик, София в София, Стара Загора в Стара Загора и така. Докато ние от цяла България сме събрани в Сливен.“

„Пускат ни два дни домашен отпуск, хайде, аз съм от Пловдив, но ако си от Сандански, ако си от Лом? Единият ти ден минава в път и ти си само няколко часа с децата си. Убийствено е за малките деца, които пътуват толкова дълго, за да видят майките си.“

Жените съставляват малък дял от общия брой затворници в България – около 3-4%, показват още данните от доклада на БХК. Според справка от май 2015 г. над 80% от тях са попаднали в затвора за ненасилствени престъпления.

„Всичките жени, 96-97% от тях са майки. Не съм виждала толкова много болка през живота си. Дори физическа, жените дори физически страдат от това, че децата им ги няма.“

Два са основните принципи, залегнали в европейските правила за затворите и възприети от наказателното право – нормализация и реинтеграция, пише в доклада на БХК.

Затворниците не трябва да се възприемат само като осъдени, а и в другата им присъща роля – на граждани, родители, съпрузи. Трябва да им се предоставят услуги, които да са максимално близки по същност и качество до услугите, съществуващи в общността, призовава БХК.

Принципът на реинтеграцията изисква лишаването от свобода да се управлява по такъв начин, че да улеснява реинтеграцията на осъдените в едно свободно общество.

„Да ви кажа, че аз съм излежала 5.5 г. в затвора и нито веднъж психолог не разговаря с мен. Как се чувствам, к`во ме провокира да извърша това престъпление. Ами сега като съм без децата ми?

Думата затвор звучи много страшно отстрани, затворът не е страшно място, страшни са хората, които управляват затвора. Те го правят страшно. Те решават дали да ти облекчат присъдата, или  да ти я утежнят, като не ти дават работа, да си максимално дълго време там, да им носиш парички. Да се гаврят с тебе, да те изкарат половин човек. Това е целта на затвора, не е превъзпитание.

Това се случва в Сливенския затвор.“