Съветник на президента написа донос срещу мен заради любовницата си
– Янко, разказвал си много скандални истории от своя живот. Интересно ми е къде те “завариха” промените в България през 1989 г. и как реши да се върнеш?!
– Беше ноември 1989 година. Работех в Москва, в представителството на американското издание „Нюздей”. Представител му беше Алисън Мичел – ексцентрична американка. Ходеше боса навсякъде – в апартамента си, в колата си, в офиса си до метро “Таганская”! Обуваше обувки само от апартамента си до колата и от колата до офиса. Аз отивах на работа в представителството на “Нюздей”, когато се наспя. Алисън Мичел знаеше, че обичам да спя и ми беше казала: “Янко, нямаш твърдо работно време. Важното е работата да е свършена, ще идваш в офиса, като се наспиш!”.
Една сутрин обаче Алисън ми се обади по телефона рано, не знам дали още имаше 7 часа. И ми каза: “Янко, имам съобщение от Вашингтон. В България събитията започнаха! Тръгваш за София!”. Поисках някаква връзка. Тя ми каза: “Сигурни хора там нямаме! Както прецениш на място”. Това си беше карт бланш!
Американците обаче може би не знаеха, че тези събития са игри на службите за сигурност!
Пътуването ми до София стана през Румъния. Тук намерих още в началото един точен човек – Дончо Иванов, от Карнобат. Той стана шеф на Съюза на журналистите “Подкрепа” и ме направи свой съветник. По-късно пусна официално искане до руските власти да ме акредитират в Москва като представител на съюза. Тук е редно да отбележим, че руснаците още не са дали отговор на искането на Съюза на журналистите “Подкрепа” да бъда акредитиран в Москва…
Дончо Иванов ме държеше непрекъснато до себе си. Мисля, че знаеше, че не съм случаен човек, виждаше, че нещата в България вървят накриво.
Бях с него, когато се събрахме в къщата на Димитър Коруджиев в София, където взехме решението да се издава вестник “Демокрация”, измисли се и името. Когато Дончо стана редактор в “Демокрация”, и аз започнах да пиша там.
Когато министър-председател на България беше Андрей Луканов, написах едно отворено писмо до него с искане да се разкрият тайните около външния дълг на България. То беше кратко, ясно и лаконично. Дончо ми каза: “Дай писмото и не се тревожи!”. Дончо е дежурен редактор и в печатницата идва един автор, който казва, че се отказва от материала си, който е на първа страница и по някаква случайност със същия размер като моето отворено писмо до министър-председателя Андрей Луканов! Дончо Иванов изважда писмото ми от джоба си и казва: “Тук имам един материал, който има същия размер като този, от който авторът се отказва!”. Късно вечерта телефонирах в печатницата и Дончо ми каза: “Всичко е о кей”! Това означаваше, че е пуснал отвореното ми писмо…
Веднага отидох до един телефонен автомат, за който със сигурност знаех, че се подслушва и телефонирах в Москва на Светлана! Попитах я има ли отговор от Миша (Михаил) Горбачов за акредитацията ми… Тя ми отговори:
“Миша каза, че сам ще ти се обади!”
Прибрах се и си легнах да спя. Тогава живеех на булевард “Христо Ботев”, почти в центъра на София. Една гръцка балерина, София Цариду, която живееше в България, имаше два апартамента. В единия живееше с майка си, а другият беше дала на мен, без наем. Сутринта си взех вестник “Демокрация” – бях на първа страница! Отидох в градинката зад мавзолея. Там срещнах един полковник от Държавна сигурност, който ми каза: “Той Луканов щеше да ти покаже къде зимуват раците, но ти се оказа човек на Горбачов!…”. Те обаче не знаеха, че в моя телефонен разговор с Москва не ставаше дума за Михаил Сергеевич Горбачов, а за неговия случаен съименник –Михаил Леонидович Горбачов, шефът на отдел “Акредитации” във Външното министерство на Русия! Никой не знаеше за тая игра с имената, която направих нарочно, защото знаех, че телефонът се подслушва! Нито рускинята, на която се обадих, нито Дончо Иванов! Алисън Мичел ми беше казала: “В България не можеш да разчиташ на никого!”. И тия думи се бяха врязали в съзнанието ми!
– И никога не се довери на никого?!
– На никого докрай! Когато бях депутат, вечер често излизах по заведения. Тогава карах едно старо „Пежо-504”… Често с мен идваха Соломон Паси, Бинка Пеева и Здравко Попов, който беше съветник на президента Желю Желев по външната политика с преводачката си.
Един ден се разхождах безцелно из центъра на София. Пред Министерството на здравеопазването изведнъж някой ме хвана за ръката. Обърнах се. Беше Бриго Аспарухов – тогавашният шеф на Националната разузнавателна служба. Познавахме се много бегло. Каза ми: “Така като те гледам, май се чудиш какво да правиш…”. Отговорих му: “Позна!”. Тогава той ми вика: “Ела да пием по едно!”.
Отидохме в неговата работа. Той ме попита ще пия ли едно 15-годишно. Кимнах утвърдително. Седнах на дивана, пред него имаше една масичка. Бриго ми подаде една папка и ми каза: “Прегледай я, докато налея питиетата!”. В папката имаше само един лист на пишеща машина – Докладна записка, че Янко Кожухаров работи за 8 разузнавания! Прочетох донесението, затворих папката и я подадох на Бриго с думите:
“Е, ами аз съм тук, можеш да ме арестуваш!”
Бриго не каза нищо, само се ухили. Взе папката и написа нещо вътре. Сетне ми я подаде и каза: “Можеш да прочетеш какво съм написал!”. Отворих папката. Отгоре на доноса Бриго беше написал: “ К.Д. – И за 18 разузнавания да работи, важното е, че служи на България!”.
Не познавах термините и го попитах какво означава К.Д. Той ми каза – към дело. И добави: “А искаш ли да разбереш, че българското разузнаване работи? Мога да ти кажа защо Здравко Попов написа този донос срещу тебе!”. Казах, че подробности не ме интересуват, но Бриго продължи: “Неговата преводачка като те сваляше, ти защо не я пое?!”. Поясних: “Бриго, аз поемам само мадами, които ми харесват!”. Но Бриго вика: “Да, ама тя се разсърдила, че не си я поел… И му казала точно обратното – че си я свалял! И човекът се ядосал!…”. Сега пък аз се ядосах.
Често обядвах в ресторанта на президентството. И често на моята маса сядаше Ивайло Трифонов, който беше началник на кабинета на президента Желю Желев. След срещата ми с Бриго Аспарухов, изчаках един обяд при мен да седне Ивайло. И му казах: “В това президентство сте само шестаци! /служители на Шесто управление на ДС/. Как сте допуснали при вас един първак?! /човек на Първо управление на ДС/ Ивайло подскочи: “Кой е той?”. Казах: “Здравко Попов!”. Ивайло вика: “Аз ще проверя! А ти откъде знаеш?!”. Рекох: “Бедна ти е фантазията аз колко работи знам!…”. Ивайло повече нищо не каза. След известно време хванаха Здравко Попов, че отишъл да продава игли в Ливан и той се прости с президентството. Върна се на старата работа – доцент в Софийския университет. Преди време беше доцент, сега не знам.
Преди години минавах край Университета. Здравко Попов беше там. Отдалеч ме видя, че идвам, и премина на другия тротоар.
От срещата тогава Бриго не съм го виждал.
Около мен винаги са се въртели разни агенти. В това число и руски. Един път един от руските агенти ми каза:
“Бриго Аспарухов е немски агент!”
Знаеш ли аз какво му казах, на руския агент: “Ако ще и патагонски агент да е, важното е, че работи за България!”.
– Около теб наистина винаги са се въртели агенти на службите. Не само в България, но и в Русия…
– Да, така стана и когато разкрих истината за сваления южнокорейски самолет! Живеехме в Москва, на „Ленински проспект” № 22, в ап. № 27. Това беше голямо четиристайно жилище. А стените бяха много дебели, може би 80 см до един метър. Това бяха блокове от сталинската епоха. Това практически правеше реалните размери на апартамента почти двойно повече… Блокът беше ведомствен, на Министерството на външните работи. Ние живеехме на шестия етаж, в ап. № 27. Точно под нас живееше със семейството на сина си личният шивач на В. Молотов – министър на външните работи на СССР по време на войната. Срещу него, пак на петия етаж, живееше един руснак – Орлов, който 15 години е бил посланик на СССР в разни страни, мисля, че най-дълго е бил посланик в Иран… По тази причина много руски тайни служби имаха микрофони в апартаментите на този блок. На мене лично ми беше известно за микрофони на КГБ, ГРУ (Главно разузнавателно управление при Генералния щаб на Червената армия), МУР /Московското наказателно следствие/, Службата за охраната на президента… „Ленински проспект” беше основната артерия, по която минаваха кортежите на държавния глава и правителството! Сигурно имаше микрофони и на още руски служби и най-малко на две чужди! Голямо гъмжило, но за мен обаче нямаше проблем, защото никога не съм вършил нищо незаконно, и второ, защото знаех за микрофоните.
Когато руснаците свалиха южнокорейския “Боинг”, направих мое разследване и уточних следното: Южнокорейският боинг не е бил шпионски самолет, а на сто процента чисто пътнически! По необясними причини в един момент той губи сигнални светлини, губи външни опознавателни светлини, губи система за навигация, загубва се сигналът на компасите и другите прибори –
абсолютно всичко!
Губи и радиовръзка! Остават да работят само двигателите. Нищо друго не работи, освен двигателите! Но пилотът на самолета е бил изключително опитен – той няма друг избор, освен да продължи да лети по памет! Вече на разсъмване, когато става по-светло, пилотът вижда под себе си разкъсана облачност и през облаците вдясно вижда земя! Но това не е достатъчно той да се ориентира и той прави две маневри. Започва да се спуска надолу, за да слезе под облаците, и прави завой надясно, като се отклонява от официалния маршрут.
Ако беше шпионски самолет, той никога не би нарушил маршрута си… Пилотът вижда, че се отклонил вдясно от маршрута си и веднага прави ляв завой, за да излезе на трасето… Обаче при отклоняването си нарушава въздушното пространство на СССР… При което в наземното наблюдение веднага се включват звуковите зумери, които са програмирани да се включат при нарушения. Руският офицер, наблюдаващ екраните, вероятно е заспал, защото реагира късно. Чак при включването на зумера подскача, вижда формално нарушение на въздушното пространство на СССР и… пуска ракетите, които свалят южнокорейския пътнически самолет, който вече е над международни води!
На картата с трасето на южнокорейския самолет се вижда, че той е започнал да се отклонява леко вдясно скоро след като се е разпаднала връзката с него. И следователно е загубил ориентация. Дежурният офицер просто натиска копчетата, надявайки се, че самолетът ще падне над съветска територия… Но той пада в международни води!
И загиват 254 невинни пътници и екипаж
Въобще не е имало изтребители от двете страни на боинга, които са си поклащали крилата, подканвайки го да се приземи, както пишеше тогава съветската преса… Първо пресата там отричаше, че руснаците въобще знаят нещо за самолета, но после призна, че са го свалили!
Руснаците успяват да приберат от дъното на океана двете черни кутии на боинга, които, между другото, още са у тях и не са върнати на Южна Корея!
Това беше моята теория за „инцидента“, която изложих по-подробно и писмено само в един екземпляр, и тръгнах да предавам моето становище на един известен вестник. Но междувременно получих съобщение да изчакам само няколко дни.
Адмирал Орлов живееше със семейството си при баща си на петия етаж на кооперацията. Срещите ни с него бяха много интересни. Срещали сме се десетки пъти, но само когато излизах от нас и никога, когато се прибирах!… Когато влизах в асансьора на шестия етаж и натисках копчето за надолу, много често, независимо кое време на денонощието беше, асансьорът спираше на петия етаж…. Вратата се отваряше и в асансьора влизаше адмирал Орлов. Никога не съм го виждал в униформа. Винаги беше цивилен. Беше много скромен. Ако не знаеш кой е, трудно можеш да предположиш!
Разменяхме си реплики. А като излезехме от входа, винаги ме питаше: “Ти накъде?”. Ако му кажех – надясно, той винаги тръгваше наляво! А ако му кажех, че тръгвам наляво, той тръгваше надясно… На връщане към блока никога не сме се засичали…
Когато напечатах становището си за южнокорейския самолет в един екземпляр, за което никой не знаеше, и екземплярът беше още в джоба ми, адмиралът ми каза в асансьора: “Поръчахме на четиридесет съветски учени да дадат мнение за южнокорейския самолет, но твоето становище зае първо място в класацията!”. Това страшно ме учуди! Помислих си – в апартамента ми има камери! Взех една висока стълба и проверих целия таван, всички кьошенца! Никъде нищо!
Тогава ми хрумна друго. Пишещата ми машина беше обикновена, както в ония времена – с клавиши и с лостове. Измъкнах едно от копчетата, увих го в няколко ката алуминиево фолио и го занесох на едно лице, чието име сега няма да споменавам. Човекът каза: “В клавиша има датчик, който реагира при удар върху него и клавиша и излъчва радиосигнал уловим на късо разстояние до 200-300 метра! Някой контролираше какво пиша! И след като адмирал Орлов знаеше съдържанието на написаното от мен преди да съм го предал на пресата, не е трудно да се досетим в чий апартамент са били датчиците!
Адмирал Орлов „загина“ млад. Най-вероятно го убиха
Един път излизах от апартамента и асансьорът спря на петия етаж. Помислих си: „Сигурно адмиралът ще се качи!“. Но не беше той. Беше посланикът – баща му. В очите му имаше две сълзи. Поздравих го, както винаги. Той само ми кимна. И ми каза само две думи: „Убиха го!…” Не попитах кой.
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Сливен ДНЕС и УТРЕ 