Гарбис Папазян – роден е на 14.08.1920 год. в Сливен. Завършил е магистърския колеж в Пловдив и сливенската мъжка гимназия, след което през 1940 год. заминава за Виена, където учи химия в техническия университет. През 1945 год. поради близостта на фронта заминава за Венеция, където остава до 1948 год., след което се връща пак във Виена. Завършва учението си и записва втора специалност – търговия. Признават му се доста изпити от първата специалност. Започва търговска дейност като основава фирма “Рила”. През следващите години постига успехи в търговията с различни стоки с балканските страни. Участвал е много пъти на Пловдивския мострен панаир и има присъден златен медал и наградата “Златния Меркури”. През 1956 год. родителите му отиват при него, където и умират баща му през 1959 год., а майка му през 1983 год. Не е бил семеен. Известен е като благодетел с много дарения по важни от които са:
• телевизионна антена за 2-ра програма на Сливен 1976 год.
• детска градина “Верджин и Хайк Папазян” в Сливен 1976 год.
• стара цигулка “Виола” за квартет Сливен
• парични суми за ремонт на параклиса в Сливен
• парични суми на Арменското църковно настоятелство в Сливен
• парични суми за ремонт на църквата “Св. Богородица”
• парични суми за фонд 13 века България и строежа на дом на българите живеещи в чужбина
• парични суми за подпомагане на строежа на арменската църква във Виена
• парични суми на “Парекордзаган” за подпомагане на Армения
Основал е фондация “Гарбис Папазян”, от която ежегодно се присъждат награди на чужди граждани допринесли за защита на арменския въпрос /кауза/.
За 1944 год. наградата бе присъдена на английската баронеса Коке, която е помогнала и помага много на Армения със своите над 20 посещения в Армения и Карабах. Гостувал е няколко пъти с майка си в Армения. Посрещал е много видни арменци във Виена. Като Председателя на държавния съвет Саркизов, католикоса Васкен Първи, Хачатурян, Азнавур и много други министри хора на науката и изкуството. Гостували са му и Агоп Ормандушян и Гаро Хайрабедян, също и арменския ансамбъл за песни и танци от Варна.
Посещавал е няколко пъти Сливен на срещи със свои съученици от гимназията и по търговски въпроси като е водил тук бизнесмени за съвместна работа с местни предприятия, но без успех.
Награждаван е от българското правителство с Народен орден на труда, златен и орден НРБ първа степен. Обявен е за почетен гражданин на Сливен. През 1994 год. бе посетен от кмета и председателя на гражданския съвет от Сливен, които му поднесоха негов портрет нарисуван от художника Подмолов на тържество в българския културен център в двореца Витгецщайн за дългогодишна дарителска дейност.
Подпомагал е и арменските туристи във Виена. През м. септември 1995 год. му е връчена грамота за оказаната помощ при освещаване на новата българска църква “Св. Иван Рилски“ във Виена.
ГАРБИС ПАПАЗЯН – ВЪЗРОЖДЕНЕЦ И СПОМОЩЕСТВОВАТЕЛ
http://www.sliven.net/web/sl_delo/2004/60/hora.htm
– ЖИВОТ КАТО ПРИКАЗКА
– КАК „ДЕКОТЕКС“ ИЗРАСТВА ОТ ЦЕХЧЕ ДО МОДЕРЕН КОМБИНАТ
– ФРАКОВЕ ЗА БЪЛГАРСКА ДЕЛЕГАЦИЯ В ЯПОНИЯ
– РОМАНТИЧЕН И ЧОВЕШКИ ПРИМЕР
навечерието на Празника на Сливен – Димитровден, бе връчена за първи път новоучредената награда на общинския съвет в нашия град „За граждански принос“, която е придружена от почетен знак, диплом и статуетка. Първи в списъкът на удостоените е известният дарител Гарбис Папазян, наш съгражданин, който живее във Виена. Наскоро група сливенски общински съветници, водени от председателя на общинския съвет Иван Андреев, пристигна в австрийската столица и връчи на Гарбис Папазян наградата. Осемдесет и четири годишният ни съгражданин бе трогнат от високото признание и изказа благодарността си за проявеното уважение към стореното от него. Тук публикуваме малко известни подробности от неговата биография, както и за приноса му към нашия град и цяла България. Гарбис Папазян е уникална личност. Неговият живот е като приказка. Тя съдържа и трагични моменти, и моменти, които го сродяват със съотечествениците му в Армения и България, а и факти, свързани с една предприемчивост, довела до значителни финансови резултати. Корени нао семейството са от Одрин. В къщата им е живял български командир – генерал Мархолев. Предчувствайки безизходицата, в която ще изпадне България, тракийските българи и арменци в края на Балкансканската война, той предупреждава дядото на Гарбис Папазян да направи нужното и да пренесе семейството в България. Така и постъпват. Натоварват на една каруца многочленното семейство, каквото могат да поберат в нея от багажа и се преселват в Сливен. Там се ражда бъдещият дарител. Завършва прочутата сливенска гимназия на името на Добри Чинтулов, учи немски в специален лицей за малко време в Пловдив, след което в началото на втората световна война, идва да учи във Виена. Прекарва тук най-жестокото военно време и по чудо оживява. Любопитен е фактът, че заедно с един друг негов приятел-състудент, при една от бомбардировките в края на войната, поискали да се укрият в едно скривалище, в самия център на града, обаче педантичният пазач, с лента на ръката, казва: „Капацитетът е за 95 души, а вече 98 влязоха…“ Папазян му отвръща: „С нас ще станат 100 и ще се закръгли числото.“ Немецът със своята точност заявява:“Не, не мога да ви приема.“ Те побягват на стотина метра, укриват се в някаква сграда, а бомбата пада точно върху това здание, избива всички и го изравнява със земята. Тоест Гарбис Папазян по чудо оживява. Веднага след приключването на войната той започва по същество, като първи търговец от България, да осигурява валута за държавата, снабдявайки окупационните войски с продукти, които никой не търси – главно цигари, мас и други хранителни продукти, тъй като оскъдицата е невероятна. И това продължава в течение на много години. Фактически до началото на 1950 г. той е един от главните източници за реализация на всякакви български стоки, които иначе няма къде да се реализират, срещу валута, която е била крайно необходима. За да разберете колко е било важно това Станко Тодоров и Живко Живков по-късно разказват, че когато трябвало да се изпрати делегация на световния конгрес на Федерацията на младежта в Букурещ, отиват при Добри Терпешев, който тогава е ръководител на Плановия комитет да искат пари, а той им казал: „Момчета, няма нито един долар.“ „Ами как ще пътуваме?“ „Не ви знам! А, ако искате, да ви поръчам да ви дадат цигари?“ „Ами, добре.“ Дават им няколко кашона цигари и с тях те били най-осигурените делегати на конгреса, тъй като са се търсели страхотно. Те си спомнят: „Тук се плащаше с арда. Само като чуят „цигара“ и могат да намерят и осигурят всичко.“ Цигарите естествено се продават на парче. Тъй че, докато България малко се възмогне при този преход, Гарбис Папазян е бил един от основните източници за валутни приходи. И край него са се учили на търговия много от хората, които са били далече от бизнеса, защото идват от затвори, от партизанска среда, необучени и т.н. Той ги въвежда, обучава ги, осигурява ги, създава им връзки и т.н. Това продължава в течение на половин век – през всичките етапи. И понеже той е човек и българин, едновременно и арменец, в него няма онази корист, която много от бизнесмените проявяват. И второ той гледа на България като на трайна и вечна националност без оглед на това кои персони в момента властват, управляват и имат влияние. Това е едно голямо качество, защото разделя людете на хора и след туй на всичко друго. И още нещо – политиката, каквато и да е тя, дори и най-прогресивна на думи, има стойност, ако помага на народа си, на държавата да се възмогне. Няма ли приемственост на ценностите, няма и развитие. Той това го съзнава много добре и е един от мъдреците, който постоянно съветва и сега да се получи един национален консенсус по големите въпроси на България, независимо от политически, религиозни и други различия, тъй като в края на краищата големите интереси на държавата в условията на глобализма и сремежа за запазване на нейната идентичност са по-важни от всякакви други пристрастия. През тези всичките десетилетия Гарбис Папазян е с раздвоено внимание, тъй като еднакво го търсят за съдействие и арменци, и българи. Помага на едните и другите. Освен това има главна заслуга за връзките на България с различни страни, защото за известен период става гражданин дори и на Иран. Той е сред главните фактори, който допринася за икономическото сближение между Иран и България, което продължи десетилетия и осигури на нашата страна много голям приток на валута. При последното посещение на иранския шах, Папазян е също в България като придружаващ посредник. Шахът споделя колко са заинтересовани те и колко са благодарни, че са се намерили хора, които са свързали България с Иран. Всеки ден по няколко самолета с агнета и шилета се транспортират, срещу които се внасят леки коли, произведени там, валута в банките, петрол и т.н. Това също е един много мощен валутен източник. Освен това Гарбис Папазян създава още връзки, когато се развиват българските външнотърговски структури, с много авториетни банки и търговски среди от цяла Европа, не само от Австрия, и канали за реализация на българската продукция преди всичко в областта на леката, хранително-вкусовата промишленост и във всички други области. Понякога получава поръчки, дори безвъзмездни, за изпълнението им има рекордни срокове. Само един пример, който не е дори за писане: тръгват нашите – делагация за Япония в средата на осемдесетте години, води я Живков, и към десет часа се разбира, че ще им трябват официални облекла, защото ще ги приеме императора. И му се обаждат: „Гаро, с последния вечерен самолет изпрати еди колко си фрака, обувки, цилиндри…“ Той отговаря: „Добре бе, но ми кажете мерките.“ „Не мога да ти кажа мерките .“ “ Тогава ми кажи хората, долу-горе да се съобразя.“ „Ами: Тодор Живков, Христо Христов, Начо Папазов, Ангел Балевски…“ И Гарбис Папазян за няколко часа тича от едно място на друго със свои пари, намира нещата. Делегацията пристига вечерта, а на другата сутрин излита самолетът с дрехите. Дори имало куриозен случай: отиват да се обличат, бързат за срещата с императора – Христов навлича фрака, но не може да го закопчее. Копчетата му пращят. На Начо Папазов пък му била широка дрехата, но въпреки всичко аудиенцията минава. Нашите, разбира се, не се сещат да платят целия този фест, а Гарбис Папазян не им иска нищо – всичко е за България – да бъде полезен. За големите обекти, когато се нуждаят от някакво обзавеждане, най-напред се обръщат към него. Ако не успее да помогне, след това се търсят други. Като започват да строят Бояна, осигурява на символични цени маса неща – кристали, мокети и килими, мебели. Същото – за НДК. Защото все за рекордно време ги правят. Всеки би разбрал какво му е коствало това, но никога, за разлика от други реномирани фирми, той не просрочва сроковете на доставките, защото знае, че в определената дата работата трябва да се свърши. Едновременно с това Гарбис Папазян много помага да се модернизира българската лека промишленост – главно трикотажната. Най-яркък пример в това отношение е „Декотекс“, едно от най-големите предприятие в Европа за килими, което се развива благодарение на неговите консултации и съвети. От едно цехче за малки килимчета до големия комбинат, който сега е и пример за успешна приватизация, тъй като 90 процента от продукцията му се изнася в САЩ. Освен това не е минавала седмица без Гарбис Папазян да посрещне представители на българската култура, българския бизнес, на арменската култура и бизнес, по различни поводи. Идва някой, не познава Виена – виж там, какво може да се направи. Той ги устройва по хотели, развежда ги – и всичко това е безвъзмездно. Подпомага да се обучават със стипендии много българи и десетина пъти повече – арменци. Години подред събира по Нова година стотици арменци, които се учат със стипендии, предоставени от подобни на него благотворители, от редица европейски страни. Дава им подаръци, дрехи. Били са очевидно деца, които може би и не са разчитали на родителска подкрепа. Но независимо от всичко за всяка Нова година Папазян ги събира. Да не говорим за онова, което прави за всяка изложба, за всеки концерт. Появи ли се нещо талантливо, българско, тръгващо в Виена, го свързват с него. Обогатяват се българските архиви, благодарение на голямото съдействие, което оказа. И не само за по-ранен период, ами и за Бачковския манастир, българо-арменските връзки и от по-ново време. Той финансира и едно голямо изследване на арменската архитектура в България и други страни от света. То бе представено у нас преди пет-шест години в София. Направено е с участието и на български архитекти. Могат да се приведат десетки примери, но главното е, че всичко това се прави без шум, без някой да разбере, без да се афишира. Дори му става неудобно и забранява да се говори за неговите благотворителни прояви. Ето някои примери, свързани със Сливен – няма концертен роял, някои се обаждат дори през главата на местното ръководство, може би и злоупотребяват: „Бай Гаро, имаме много хубави хорове, имаме оркестър, но нямаме роял…“ След известно време се получава съобщение: „За Сливен пътува роял, получете го!“ Пристига квартет Вълчев във Виена, чуват че някъде наблизо има търг за една от може би най-скъпите цигулки, макар че имат инструменти: „Бай Гаро, хайде да отидем на търга.“ Стигат до някаква фантастична сума, но той за честта българска казва: „Как ще загубим търга?“ Те започват да го възпират. Но той не отстъпва и спечелва цигулката. Като се връщат, им правят забележка: „Това е нахално, как тъй. Той ви посреща, устройва ви…“ Отвръщат: “ Ами, какво да направим.“ Искат да му платят за инструмента. Той не пожелава нищо да се плаща и цигулката си остава така, достояние на Сливен. Трябва да се построи телевизионна кула, една от първите в България. Гарбис Папазян на шега казва: „Нека Ямбол да ни гледа, тя излъчва и до Одринско.“ След връх Ботев това е първата ретранслаторна много модерна апаратура. След това става ядро и на радиопредавателната станция. Тогава Сливен е един от малкото центрове, който получава втора програма. Предавателят, разбира се, дава възможност за много модерни комуникационни връзки. По-късно се подготвя проект за развитие в това направление, но стават промените и той не се изпълни. Важното е, че се слага фундамент и в бъдеще могат да се развие по новите технологии един от най-големите информационни центрове, свързан и със спътниковата мрежа. Всичко по нея – грубото строителство, връзката с въжената линия, апартурата, цялото оборудване, е негово. И не дава да се спомене за някакво заплащане. В началото на седемдесетте години той пожела в памет на майка му, която на преклонна възраст пристига като специален гост след дълго отсъствие от страната. Гарбис Папазян решава очевидно да остави нещо за спомен в името на майка си. Пожелава да внесе 300-400 000 долара за построяване на целодневна детска градина в Сливен. Но у нас тогава това желание се посреща на нож: „Как може такова нещо, възразяват разни идеолози, как може да приема социализмът помощи, когато той сам може да построи всичко“. Идеята звучи като ерес. Георги Йорданов полага усилия в продължение на месеци да узакони това дарение. Въпреки всичко обаче то става факт. Тогава председател на окръжния съвет в Сливен е Георги Данчев, инициативен човек, който има големи заслуги за нашия град. Извършва се строителството и Гарбис Папазян плаща всичко – обзавеждането и прочие. И сега това е една от най-хубавите градини не само в Сливен. На всеки международен мострен панаир Папазян пристига в Пловдив и не само участва активно в търговския обмен, но води и много авторитетни бизнесмени, които свързва с българи, с българското министерство на търговията, поради което той многократно е награждаван с най-високите български държавни отличия за заслуги към България. Израз на признанието на Сливен към него е удостояването му със званието „Почетен гражданин“ и това, което сега му се връчи за пръв път от Сливенската община. Прави чест на общинския съвет и на кмета Йордан Лечков, че въвеждат такова отличие – „За граждански принос“ и определят първият носител да е Папазян, което е критерий за бъдещите подобни решения и изрази на признателност. Също жест на общината е да дойде представителна група, за да връчи това отличие, поради невъзможността на Гарбис Папазян да пътува, което стана със съдействието на Министерството на външните работи в българското посолство – на българска територия. Ръководители на Армения и творци на науката, изкуството и културата от тази страна, когато минават през Виена знаят, че тук имат един пункт за подкрепа. Например там е поканен от Папазян известният композитор Арам Хачатурян. Това впечатлява особено много високомузикалната общественост на Австрия. Папазян принадлежи на България, на Армения и на Австрия, в която е живее. Той е пример. Някои биха го нарекли романтичен, но за нас е човешки. Огромна дейност той развива за 1300-годишнината на Бълграската държава. Много българи като него искат да направявят по този повод нещо, но по идеологически причини им бе отказвано, дори и да искат да направят нещо за родния си край. Тогава, за да остане паметта на юбилея по-трайна, се създава държавно-обществената организация „Тринайсет века България“ през която постъпиха милиони ценности, някои от тях още не са известни. Златни съкровища от древността, подарени от българи, които не желаят докато са живи, да се оповестяват техните дарения. В Галерията за чуждестранно изкуство също постъпват творби от всички световни класици, струващи милиони. Така се създава музеят „Земята и хората“. Отваря се възможност тези хора, обзети от носталгия или желаещи да направят някой жест, да го сторят легално, защото всеки от тях получава орден „Кирил и Методий“ – първа степена, грамота за дарител и трето – държавна гаранция за своите дарения. „Тринайсет века България“ и международната фондация „Людмила Живкова“, сега „Кирил и Методий“, работиха най-много и по линията на ЮНЕСКО. Чрез тях се привличат не само българи, но приятели на България и на световната култура от много страни. Двете организации са посрещнати на нож в Съветския съюз, но България не отстъпва. Особено в международната фондация членуват някои от най-известните световни личности и тогава те няма как, изпращат няколко академици в нея. Когато идва на власт Горбачов, академик Лихачов им подсказа, че България има някои организации, които организират огромна дейност. Тогава там организират фонд „Култура“. Лихачов става председател, подпредседател – РаисаГорбачова, а секретарят на фонда идва у нас и един месец се запозна с цялата документация, за да я пренесе там. При положение, че четири-пет месеца преди това се водят жестоки спорове, откъде накъде една социалистическа страна ще прави такива фондации и ще привлича дарения от всякакви граждани на света. Фактически Гарбис Папазян е един от филизите на традиционно българско спомоществователство, което е изградило в условия на робство и други най-тежки обстоятелства паметници на световната култура – Рилският манастир, храмът „Александър Невски“, Софийският университет, има десетки примери, а от друга страна е създавало възможност с тези си жестове хората да оставят едно добро име и добър спомен. /Публикацията е подготвена със съдействието на представители на българския културен център във Виена „Дом Витгенщайн“, нашият съгражданин Георги Йорданов и Марин Кавръков/
ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:
Папазян е една уникална личност. Неговиат живот е като приказка. Тя съдържа и трагични моменти, и моменти, които го сродяват със съотечествениците му в Армения и България, а и факти, свързани с една предприемчивост, довела до значителни резултати. Неговите корени са от Одрин. В къщата им е живеел български командир – генерал Мархолев. Предчувствайки безизходицата, в която ще изпадне България, тракийските българи и арменци в края на Балкансканската война, той предупреждава неговия дядо да направи нужното и да пренесе семейството в България. Така и постъпват. Натоварват на една каруца многочленното семейство, каквото могат да поберат в нея и се преселват в Сливен. Там се ражда той, завършва прочутата сливенска гимназия на името на Добри Чинтулов, учи немски в някакъв специален лицей за малко време в Пловдив, след което от 1941 или по точно – в началото на четиридесетте години,началото на войната, идва да учи във Виена. Прекарва тук най-жестокото време и по чудо оживява. Любопитен е фактът, че заедно с един друг негов приятел-състудент, при една от бомбардировките в края на войната, са поискали да се укрият в едно скривалище тук, в самия център на града, обаче педантичният пазач, с лента на ръката, казва: капацитетът е за 95 души, а вече 98 влязоха… Папазян му казва: с нас ще станат 100 и ще се закръгли числото. Немецът със своята точност заявява: не, не мога да ви приема. Те побягват на стотина метра, укриват се в някаква сграда, а бомбата пада точно върху това върху това здание и избива всички, зданието се изравнява със земята. Тоест той по чудо оживява. Веднага след приключването на войната започва по същество като първи търговец от България започва да осигурява валута за държавата, снабдявайки окупационните войски с продукти, които никой не търси – главно цигари, мас и други хранителни продукти. Тъй като оскъдицата е била невероятна. И това продължава в течение на много години. Фактически до началото на 1950 г. той е един от главните източници за реализация на некачествени и всякакви други български стоки, които иначе няма къде да се реализират, срещу валута, която е била крайно необходима. За да разберете колко е било важно това, моного от нещата аз ще ви разкажа, а вие ще ги вземате за внаше сведение те не са публикувани никъде – Разказвали са ми Станко Тодоров и Живко Живков, че когато трябвало да се изпрати делегация на световен конгрес на Федерацията на младежта в Букурещ, отива при Добри Терпешев, който тогава е ръководител на Плановия комитет и им казал: момчета, няма нито един долар. Ами как ще пътуваме? Не ви знам. А, ако искате, да ви поръчам да ви дадат цигари? Ами, добре. Дават им няколко кашона цигари и с тях те били най-осигурените делегати, тъй като са се търсели страхотно. Той казваше: тука се плащаше с арда, само като чуят „цигара“ – и то на парче са ги продавали. Тъй че, докато България малко се възмогне при този преход и по времето на Георги Димитров, той е бил един от основните източници. И край него са се учили на търговия много от хората, които са били далече от бизнеса, защото идват от затвори, от партизанска среда, необучени и т.н. и той ги въвежда, обучава ги, осигурява ги, създава им връзки и т.н. Това продължава в течение на половин век – през всичките етапи. И понеже той е човек и българин, едновременно,едновременно и арменец, разбира се,но за него няма онази корист, която много от бизнесмените проявяват. И второ, което е голямо предимство е, че той гледа на България като на трайна и вечна националност без оглед на това кои персони в момента властват, управляват и имат влияние. Това е едно голямо качество, защото разделя людете на хора и след туй на всичко друго. И друго – политиката, каквато и да е тя, дори и най-прогресивна на думи, има стойност, ако помага на народа си, на държавата да се възмогне. Няма ли приемственост на ценностите, няма и развитие. Той това го съзнава много добре и е един от мъдреците, който постоянно съветва и сега да се получи един национален консенсус по големите въпроси на България, независимо от политически, религиозни и други различия, тъй като в края на краищата големите интереси на държавата в условията на глобализма и сремежа за запазване на нейната идентичност са по-важни от всякакви други престрастия. През тези всичките десетилетия той е с раздвоено внимание, тъй като еднакво търсят за съдействие и арменци, и българи. Помага на едните и другите. Освен това той има главна заслуга за връзките, защото за известен период той става гражданин дори и на Иран, един от главните фактори, който допринесе за икономическото сближение между Иран и България, което продължи десетилетия и осигури на България много голям приток на валута. Аз съм присъствал на последното посещение на шаха, Папазян присъства тогава като придружаващ посредник, и разбрах от шаха колко са заинтересовани те и колко са благодарни, че са се намерили хора, които са свързали България с Иран и всеки ден по няколко самолета с агнета и шилета транспортирахме, срещу които получавахме леки коли, произведени там, валута в банките, петрол и т.н. Това също беше един много мощен валутен източник. Освен това той създаде още връзки, когато се развиха нашите външнотърговски структури, с много авториетни банки и търговски среди от цяла Европа, не само от Австрия, и канали за реализация на българската продукция преди всичко в областта на леката промишленост, хранително-вкусовата промишленост и във всички други области. Понякога получаваше поръчки, дори безвъзмездни, за изпълнението им имаше рекордни срокове. Само един пример, който не е дори за писане: тръгват нашите – делагация за Япония в средата на осемдесетте години, води я Живков, и към десет се разбира, че ще им трябва справка, защото ще ги приеме императора. И му се обаждат:Гаро, с последния вечерен самолет изпрати еди колко си фрака, чифта обувки, цилиндри…Той му вика: Добре бе, но ми кажи мерките. Не мога да ти кажа мерките . Тогава ми кажи хората, долу-горе да се съобразя. Ами: Тодор Живков, Христо Христов, Начо Папазов, Ангел Балевски… И той за няколко часа тича от едно място на друго със свои пари, номира нещата. Пристигат вечерта, на другата сутрин излита самолетът. Дори имало куриозен случай: отиват да се обличат, бързат за срещата с императора – Христов навлича фрака, но не може да го закопчее. Копчетата му пращят. На Начо Папазов пък му била широка дрехата, но въпреки всичко аудиенцията минава. Нашите, разбира се, не се сещат да платят целия този фест и той нито им иска нещо – за България да бъде полезен. Всички големи обекти, когато се нуждаят от някакво обзавеждане, най-напред се обръщаха към него. Ако не успее да помогне, след това се търсят други. Като почнахме да строим Бояна, осигури на символични цени маса неща за кристали, мокети и килими, мебели. Същото за НДК. Защото ние все за рекордно време ги правим, разбирате какво му е коствало това, но никога, за разлика от други реномирани фирми, той не е просрочвал, защото знае, че в определения срок работата трябва да се свърши. Едновременно с това той много помогна да се модернизира българската лека промишленост – главно трикотажната, в няколко предприятия, технологически и така нататък. Един от най-ярките примери в това отношение е мощното предприятие „Декотекс“, едно от най-големите в Европа за килими, което се разви благодарение на неговите консултации и съвети. От едно цехче за малки килимчета до голям комбинат, който сега е и пример за успешна приватизация, тъй като 90 процента от продукцията му се изнася в САЩ. Освен това не е минавала седмица без той да посрещне представители на българската култура, българския бизнес, на арменската култура и бизнес, по различни поводи. Идва този, не познава Виена, виж там, какво може да се направи. Той ги устройва по хотели, развежда ги и всичко това е безвъзмездно. През това време подпомогна да се обучават със стипендии много българи и десетина пъти повече – арменци. Години подред той събираше по Нова година стотици арменци, които се учат със стипендии, предоставени от подобни на него благотворители, от редица европейски страни. Даваше им подаръци, дрехи. Били са очевидно деца, които може би и не са разчитали на родителска подкрепа. Но независимо от всичко всяка Нова година ги събираше. Да не говоря за онова, което правеше за всяка изложба, за всеки концерт. Появи ли се нещо талантливо, тръгващо в Виена, ни е го свързвахме с него. Ние обогатихме нашите архиви, благодарение на голямото съдействие, което той оказа. И не само за по-ранен период, ами и за Бачковския манастир, българо-арменски връзки и от по-ново време. Той финансира и едно голямо изследване на арменската архитектура в България и други страни от света. То бе представено у нас преди пет-шест години в София. Направено е с участие на български архитекти. Могат да се придат десетки примери, но главното е, че всичко това бе направено без шум, без някой да разбере, без да се афишира. Дори му ставаше неудобно и забраняваше да се говори. Някои примери свързани със Сливен – нямаме роял, някой дори през главата ми, може би и злоупотребяват: Бай Гаро, имаме много хубави хорове, имаме оркестър, но нямаме роял… След известно време получава се съобщение: за Сливен пътува роял, получете го. Идва квартета Вълчев, чува че някъде наблизо тук има търг за една от най-скъпите цигулки, макар че имат цигулки: Бай Гаро, хайде да отидем на търга. Стигат до някаква фантастична сума, но той за честта българска: как ще загубим търга. Те започват да го възпират. Но той не отстъпва и спечелва търга. Като се върнаха им направих забележка: това е нахално, как тъй. Той ви посреща, устройва ви… Ами, какво да направим. Исках да му платим, защото ние имахме десетина такива много ценни инструмента. Само едно виолончело на проф. Николов струваше 450 000 евро. Той не пожела нищо да се плати и си остана така като достояние на Сливен. Трябваше да се построи телевизионна кула, една от първите в България. Той на шега казва: нека Ямбол да ни гледа, тя излъчва и до Одринско. След връх Ботев това е първата ретранслаторна много модерна апаратура. След това тя стана ядро и на радиопредавателната станция. Тогава Сливен стана един от малкото центрове, който получаваше втора програма. Той разбира се даваше внъзможност за много модерни комуникационни връзки. По-късно се подготви един проект за развитие в това направление, но тогава станаха промените и той не се изпълни. Важното е, че се сложи един фундамент и в бъдеще могат да се развият по новите технологии един от най-големите информационни центрове, свързан и със спътниковата мрежа. Всичко по нея – грубото строителство, връзката с въжената линия, апартурата, цялото оборудване, е негово. И не дава да се спомене за някакво заплащане и прочие. В началото на седемдесетте години той пожела в памет на майка му, която аз приех в София, бях първи секретар на градския комитет. Тя дойде като специален гост след дълго отсъствие от страната. Той реши очевидно да остави нещо за спомен в името на майка си. Пожела да внесе 300-400 000 долара за построяване на една целодневна детска градина. Но у нас тогава: как може такова нещо, възразяват разни идеолози, как може да приема социализма такова нещо, когато той сам може да построи всичко – звучеше като ерес. Пологах усилия в продължение на месеци да се узакони това дарение. Въпреки всичко той го направи. Тогава председател на окръжния съвет беше Георги Данчев, инициативен човек, който има големи заслуги за Сливен, извършиха строителството и той плати всичко – обзавеждането и прочие. И сега тя е една от най-хубавите градини не само в Сливен. На всеки международен мострен панаир идваше тука и не само участва активно в търговския обмен, но води и много авторитетни бизнесмени, които свързва с българи, с българското министерство на търговията, поради което той многократно е награждаван с най-високите български държавни отличия за заслуги към България. Израз на признанието на Сливен към него е удостояването му със званието „Почетен гражданин“ и това, което сега му се връчи за пръв път от Сливенската община и това прави чест на ожбщинския съвет и на кмета Йордан Лечков, че въвеждат такова отличие за граждански принос и определят първият носител да е Папазян, което е критерий за бъдещите подобни решения и изрази на признателност. Също жест на общината е да дойде представителна група да връчи това отличие, поради невъзможността му да пътува, което стана със съдействието на Министерството на външните работи – българското посолство, на българска територия. Ръководители на Армения и творци от тази страна, когато минават през Виена, знаят, че тук има един пункт за подкрепа. Например при тук беше поканен от Папазян известният композитор Арам Хачатурян. Това впечатли особено много високомузикалната общественост на Австрия. Та Папазян е на България, на Армения и на Австрия, в която е живял. За мен той е един пример. Някои биха го нарекли романтичен, за мен е човешки. Огромна дейност той разви за 1300-годишнината на Бълграската държава. Много българи като него искаха по нещо да направявят по този повод, но по идеологически причини им бе отказвано, дори и да искаха да направят нещо за родния си край. Тогава, за да остане паметта на нашия юбилей по-трайна, създадохме държавно-обществената организация „Тринайсет века България“ през която постъпиха милиони ценности, някои от тях още не са известни. Златни съкровища от древността, подарени от българи, които не желаят докато са живи това да се оповестява. В Галерията за чуждестранно изкуство – също постъпиха творби от всички световни класици, дарения за милиони. Така стана музеят „Земята и хората“. Отвори се възможност тези хора, обзети от носталгия или желаещи да направят някой жест, да го сторят легално, защото всеки от тях получаваше орден „Кирил и Методий“ – първа степена, грамота за дарител и трето – държавна гаранция. „Тринайсет века България“ и международната фондация „Людмила Живкова“, сега „Кирил и Методий“, работеха най-много и по линията на ЮНЕСКО. Чрез тях се привличаха не само българи, но и приятели на България и на световната култура от много страни. Те бяха посрещнати на нож в Съветския съюз, но ние не отстъпихме. Особено в международната фондация членуваха някои от най-известните световни имена и тогава те нямаше как, изпратиха няколко академици в нея. Когато дойде Горбачов, академик Лихачов им подсказа, че България има някои организации, които организират огромна дейност, тогава организираха фонд „Култура“. Лихачов стана председател, подпредседател Горбачова, а секретарят дойде и един месец се запозна с цялата документация, да я пренесе там. При положение, че четири-пет месеца преди това водихме жестоки спорове, откъде накъде една социалистическа страна ще прави такива фондации и ще привлича дарения от всякакви граждани на света. Искам да завърша с това, че фактически Гарбис Папазян е един от филизите на традиционно българско спомоществователство, което е изградило в условия на робство и други най-тежки обстоятелства паметници на световната култура – Рилския манастир, Александър Невски, да не изреждам – софийския университет, има десетки примери и от друга страна е създавало възможност с тези си жестове хората да оставят едно добро име, един добър спомен, а не да се прекъсва връзката между поколенията, между гражданите и съответната страна – в случая България.
***
Гаро Шаклиян е роден на 13.02.1947 г. в гр. Сливен. Започва да свири на цигулка от ранна детска възраст при известния сливенски цигулар и педагог Васил Димитров /един от основателите на музикалната школа в града/. През 1966г. завършва Средно музикално училище в гр. Бургас – специалност цигулка, а през 1974г. – Българска Държавна Консерватория – София „Теоретико-композиторски факултет“ и хорово дирижиране при проф. Васил Арнаудов. Както по време на обучението си в СМУ – Бургас, така и по време на обучението си БДК – София, Гаро Шаклиян получава „Чинтулова стипендия“, отпускана на даровити деца от Окръжен съвет за изкуство и култура – Сливен.
След завършване на висшето си образование Гаро Шаклиян е разпределен в Полувисшия институт за детски учители в град Пазарджик. Паралелно с преподавателската дейност, той сформира и ръководи студентски дамски хор към института. След едногодишна усилена работа под негово диригентство, хорът печели две последователни години първо място на окръжните прегледи на художествената самодейност.
От 01.09.1974г., след успешно издържан конкурсен изпит, Гаро Шаклиян е назначен за артист–оркестрант в групата на първи цигулки в състава на оперно–симфоничен оркестър – Сливен и му е дадена солистична категория. Талантлив музикант с широки и сериозни интереси към музикалното изкуство, извън пряката си работа като оркестрант, Гаро Шаклиян работи и като диригент на оперния хор в периода 1980 – 1984 година, както и като диригент на оркестъра по време на спектакли на мюзикъла за деца „Вълкът и седемте козлета“ от Ал. Владигеров.
След 26 години активна творческа дейност Гаро Шаклиян напуска състава на оркестъра през 2000 година, заради нарастващите ангажименти в собствения му бизнес, но остава съпричастен към развитието на изкуството в родния си град.
Преживе, макар и далеч от сцената, той остава верен на голямата си любов към музиката; към вярата в младите дарования, на които с много такт и внимание предава своите умения и натрупан сценичен опит. С изключителна вяра в таланта на младия цигулар Радослав Ненчев, Гаро Шаклиян го подкрепя морално и материално, а след кончината му семейството му продължава да подкрепя и финансира обучението на младия Ненчев в Германия.
Животът на Гаро Шаклиян беше една непрестанна борба против пошлостта и сивотата в изкуството; борба в името на доброто и любовта към хората, музиката и изкуството като цяло.
***
* Роден на 26 юли 1948 г. в Сливен.
* Два пъти олимпийски шампион – Мюнхен’72 и Монреал’76.
* Два пъти световен шампион – Мюнхен’72 и Монреал’76.
* Световен вицешампион за 1973 в Хавана.
* Двукратен бронзов медалист от световни първенства -1971 г. в Лима (Перу) и 1974 г. в Манила (Филипините).
* Европейски шампион – за 1976 г. в Берлин.
* Двукратен европейски вицешампион -1972 г. в Костанца (Румъния) и 1973 г. в Мадрид.
* Бронзов медалист от европейските първенства през 1969 г. във Варшава и през 1974 г. във Верона.
* Трикратен балкански шампион -1973 г. в Атина, 1974 г. в Бургас, 1975 г. в Сомбор (Югославия).
* Петкратен шампион на България -1966 г. за юноши младша възраст, 1968 г. за юноши старша възраст, 1971,1972 и 1975 г. за мъже.
* Трикратен вицешампион на България -1967,1970,1974 г.
* Бронзов медалист от първенството на България за 1969 г.
* Трикратен шампион от турнира „Дунавска купа“ – 1969 г. във Видин за юноши, 1971 г. в Сплит (Югославия) и 1975 г. в Донауешинген (Германия) за мъже.
* Общ брой на извоюваните медали от всички състезания (многобой и отделните движения): 55 – 27 златни, 14 сребърни и 14 бронзови.
* Поставил е 4 световни рекорда за мъже.
* През 1976 г. става помощник треньор, а през периода 1989-1993 е и старши треньор на националния отбор на България.
* От 1995 до 2004 г. е генерален секретар на Българската федерация по вдигане на тежести.
* През 1996 г. е избран за член на Изпълкома, а в периода 2001 – 2005 г. и за вицепрезидент на Международната федерация по вдигане на тежести.
До 1966 година бъдещото голямо име в световната тежка атлетика Норайр Нурикян е далеч от щангата. Заради дребния си ръст близо три години посвещава на баскетбола с надеждата да порасте. И като всеки пъргавелко добре дриблира между дългучите, дори участва на първенство в Горна Оряховица за юноши младша възраст, но желаните сантиметри височина така и не идват. Веднъж с двамата си най-добри приятели Нури отива на футболен мач в Сливен. На полувремето влизат в приспособена за зала съблекалня, където има тренировка по вдигане на тежести. Треньор и все още състезател по това време в Сливен е не някой друг, а Иван Абаджиев – бъдещото световно светило сред специалистите по този спорт. Трите момчета се хващат на бас кой ще вдигне по-тежка щанга. Кой е спечелил в хлапашката закачка остава без значение за историята. На организирано от Абаджиев след време градско първенство между училищата Нурикян пък става първи в своята категория, защото…няма друг участник.
Бъдещият голям щангист е ученик в текстилния техникум и един ден го викат при директора. И до днес Нурикян си спомня как е отишъл със свито сърце – при директора обикновено те викат не защото си направил нещо похвално. Оказва се, че е дошъл Иван Абаджиев да го убеди, че трябва да започне да тренира вдигане на тежести. Явно при предишните им две срещи специалистът е видял у момчето талант за този спорт. Нури приема поканата, но от първата тренировка получава такава мускулна треска, че три дни не може да стане. А и за родителите му щангата е непозната и не е авторитетна, затова момчето се отказва от новия спорт. Не се отказва обаче Абаджиев да го спечели за вдигането на тежести.
И Норайр Нурикян от тази 1966 г. се хваща яко за щангата. Още същата година става първи в кат. до 56 кг на спартакиада за юноши, а на следващата вече е в националния отбор. Дори пропуска абитуриентския си бал, защото по това време е на състезание – двустранна среща между юношите на тогавашния СССР и България. От тази 1967 г. започва да следва във ВИф (днес НСА) и става състезател на „Академик“ до влизането в казармата през 1975 г. Олимпийските игри през 1968 г. в Мексико остават само мечта за Нурикян – не успява да покрие нормативите. На следващата година се качва в категория до 60 кг. А през следващата нa световното и европейско първенство във Варшава го пускат да вдига в слабата група. Когато приключва надпреварата на смятаните за елита в категорията обаче се оказва, че резултатите на Нури го правят трети на континента и пети в света…
Идват олимпийските игри през 1972 г. в Мюнхен. Голямото име при 60-килограмовите е представителят на СССР Дито Шанидзе, с когото Нури е приятел. Двамата дори си говорят на арменски
– Шанидзе знае този език, макар че е грузинец. И този път Шанидзе се вижда победител. Остава само последният опит на Нурикян в движението „изтласкване“, но, за да стане олимпийски шампион, той трябва да се справи със 157,5 кг -тежест, която никога дори не е опитвал. Когато малкият богатир „заковава“ щангата над главата си, всички в залата първо замират от почуда, а после изригват аплодисментите. Шанидзе поздравява своя приятел и повече не излиза на международния подиум – неговата категория вече има нов повелител. През 1975 г. Нурикян се връща в категория до 56 кг – двамата с Иван Абаджиев преценяват, че това са оптималните килограми за собственото му тегло. На световното и европейско първенство през тази година в Москва обаче Нури записва „нула“.
Само месеци преди да се окичи с втората си олимпийска титла от игрите през 1976 г. в Монреал Нурикян първо става европейски шампион в Берлин. Вече в Канада, където българският отбор е отишъл на лагер месец преди игрите, Нури влиза един ден в сауната да сваля излишните близо два килограма в теглото си. Цели 45 минути стои вътре, едва не припада, но когато стъпва на електорния кантар, какъвто за първи път вижда, установява, че не е свалил дори един грам. И залага на изпитаната рецепта – влиза в категорията си с … глад!
„Академик“ е в сърцето ми и ще стои там докато съм жив – признава малкият голям шампион. – Ние бяхме най-силният отбор у нас. Студентският спорт е нещо страхотно и така е по целия свят“. Неговият приятел и съотборник Младен Кучев, който обича да се шегува, че докато са били състезатели той е живял в една стая повече с Нурикян, отколкото с жена си, прибавя една щриха към портрета му: „Път на мравката прави като човек, но като състезател винаги гонеше максимума.“
***
Родена на 6.01.1930 г. в гр. Сливен. Завършва арменското училище „Сахак Месроб“ до четвърто отделение и реална гимназия в родния си град.
След завършване на средното си образование става част от новосформираното предприятие „Печатни произведения“.
От 1954 г. работи като учител отново по арменски език в арменското училище в Сливен, в продължение на четири години.
От ученическите си години пее в смесен хор „Гомидас“ – Сливен и е активен член на КПО „Ереван“. От 1954 г. се връща отново в „Печатни произведения“ – Сливен, където работи като книжар, а по -късно като стоковед и началник търговски отдел. На този пост остава до пенсионирането си.
От 1989 г. преподава арменски език в Съботното арменско училище в гр. Сливен.
На следващата година в Ереван посещава курсове по квалификация на арменски език. Преподавателската и дейност продължава цели 20 години.
От 2000 г. , когато се открива клона на ОАБС – Парекордзаган в Сливен е част от ръководството му. А от средата на 2003 г. до 2009 г. е и негов председател.
Варта Гарабедян е неизменен организатор на всички големи тържества и празници на арменците от гр. Сливен и допринася за запазването на арменския дух в общността.
***
Филип Кабакян е роден през 1958 в Сливен. Завършил е българска филология в Пловдивския университет. Работи като учител.
Негови стихотворения са номинирани и награждавани на различни литературни конкурси – „Биньо Иванов”, „Яворови дни”, „Усин Керим”, „Кулски поетичен панаир”, „Белоцветните вишни”, „Искри над Бяла”, „Елате ни вижте” и др. Творбите му са публикувани в списанията „Пламък”, „Глоси” и други периодични издания.
Автор е на книгата със стихове „Юфка и нафора”(2008, „АРС”).
Живее и работи в гр. Стамболийски.
Така е тежка плочата, Армен!
На децата,
останали под руините в Армения,
декември 1988г.
Така е тежка плочата, Армен!
И тъмно е като във страшна приказка.
Почакай още малко, още ден!
Нали ми обещаваш? Честна дума?
В България навява светъл сняг,
а устните на дъщеря ми парят.
Вълшебно конче ти изпраща. Как
ще стигне там, за да го яхнеш?
Ще бъде чудно хубаво, нали,
когато ще настигнеш ветровете.
Сега си сам, ръката те боли
и къщата на Баба Яга свети.
Но пак ще търсиш старата следа –
трохите хляб, които си оставил.
В гората омагьосана видя,
че птиците не са ги изкълвали.
Това е само страшна приказка, Армен.
За малко в нея ти си се загубил.
Почакай още малко, още ден!
Нали ми обещаваш? Дай ми дума!
15.ХІІ.1988г.
След труса
На загиналите
от земетресението в Армения 1988
Не се ли насити на кръв още тази земя!
И нима сме забравили тежкия звън на желязото.
Та нали не привикнахме с робската дреха, а тя
бе раздрана и падна в нозете белязани.
И отново премеждия, сълзи и смърт …
Със какво съгреши, мой бедни народе?
Колко малко ти даде библейската пръст –
планината на Ной, канарите безводни.
А превръщаше в камъни твоята кръв –
розов туф, векове в него мъката тлее.
И последен навярно, а може би пръв
ще застана пред твойта земя –
на колене.
Още за арменците в Сливен четете на:
Сливен ДНЕС и УТРЕ 