Ники Комедвенска – „…върви, че мисли за изкуство!”

Ники Комедвенска е псевдоним на родената в Сливен поетеса Добринка Кирякова. Казват, че изкуството е възвишено нещо. Поезията се чете в просторни и светли салони, в огромни зали звучи музиката, създадена за душата, в галериите се излагат картини… Казват също, че изкуство  може да се прави само когато не мислим за цената на хляба и тока, когато сме сити, спокойни, имащи… Имащи, но какво? Дали материалното задоволство е това, което ражда изкуството. Скъпите коли и големите къщи ли карат творците да се отворят за потребностите на душата и да се докоснат до красотата и болката на света. Да извисят духа си над ограничения и забрани – свободен, жаден и търсещ. Къде е скрита искрицата Светлина, от която пламва огънят? Духовното измерение няма граници и рамки. Поетите на България също. Те пишат със стиснати зъби, но с отворени очи. Създават своето изкуство – разтърсващо истинско и до болка изстрадано, родено в конфликтите на ежедневието и от дълбочината на отчаянието. Отчаяние, че няма истинска храна за душата им.
Самата Ники Комедвенска казва: „живея почти нормален живот – повечето с две, по-рядко с двеста”. Университетът „Св. св. Кирил и Методий” във Велико Търново е мястото, където получава своето образование. Първата й стихосбирка „Свят за луди” печели конкурса за дебютна книга „Дамян Дамянов”.  Автор е и на стихосбирките „Педя душа”, „За чудо и приказ” и др.  Ники  Комедвенска е живият пример за това какво е истинското изкуство днес и как се създава то.

ИЗКУСТВО

Когато се трепеш за хляба насъщен,
омразата става единствено чувство.
Когато си вечно сърдит и намръщен,
върви, че мисли за изкуство!

Когато ти казват да траеш без ропот
и всеки протест е прахосан напусто,
когато си сам във дома, безработен,
върви, че мисли за изкуство!
Когато те стягат хиляда каиша
и хапеш със зъби напукани устни,
и ти е трудно дори и да дишаш,
върви, че мисли за изкуство!

Когато те смачкат големите хора, 
мечтите оголени в миг те напускат.
Когато ти свършва дъхът от умора,
върви, че мисли за изкуство!

Обаче, напук на живота циничен,
целува те някой. Божествено чувство…
И пак се събуждаш, и пак си обичан,
и даваш… Това е изкуство!

В това безродно, страшно  време, когато всичко ценно се купува и продава, днес най-много са ни нужни те – поетите. За да напомнят, че има едно свято място за всички нас, наречено България! Място, от което по неволя  тръгнаха по света милиони българи, оставяйки майки и бащи сами с мъката и сълзите.

ЗАВЕТ                                                   ЕДИН ЖИВОТ В БЪЛГАРИЯ
Тая шепа земя,                              Това, което цял живот градих,
по инерция сякаш държава,             до камък го окрадоха, човече! 
оцелява сама,                                Дърветата, които посадих,
ала колко живот й остава?             из корен някой снощи ги отсече.

Векове на възход,                          Остана ми един разгърден двор,
а след туй векове на забрава…        навръх живота някъде набучен,
И измъчен народ,                            и вие иззад чуждия стобор
свикнал залъка даже да дава.          от мъка престарялото ми куче.

Свикнал все да шепти,                 Сега ви гледам с тия две очи,
да търкаля живота полека            отдавна преживели всяка клада.
 и не помни почти,                       Душата ми, родена да горчи –    
че е тук от тринадесет века…            вземете я! Поне да ви присяда.

Тая свята земя                              Халал да са ви празният ми джоб
на забравени вече герои,                и дворът ми, забравил що е семе! 
тя е само една                            Мен трап ми стига. Колкото за гроб!
и помни, сине мой, че е твоя.         А Господ Бог и гола ще ме вземе!

И да тръгнеш оттук,
да те няма десетки години,
не отпускай юмрук. 
И помни, че си българин, сине!

Ники Комедвенска определя себе си като „жена с душа на самодива и нрав на чепато дърво”, „невъзможна за обичане”, „прихванала нещо от бунтовния дух на Балкана”. Жените на България са силни, а силните жени се обичат трудно, защото не се подчиняват на чужда воля. Те са само за силните духом, които могат да ги приемат до себе си такива каквито са, без страх, че ще бъдат победени. Само тогава тези жени ще позволят да бъдат обичани.

ЖЕНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

Мъжки момичета? Кой го реши?!
Кой на шега ни нарича такива?
Някой поредния образ съши
с грубо сърце и разчорлена грива.

Някой ме иска такава жена –
паднала ничком, безлична и слаба.
Ала в неверни и зли времена
нощем с пищова си спяла е баба.

Тази земя е за силни жени,
дето до дупка врага си ще гонят.
Щом забравил какви сме, помни:
ние сме раждали, яздейки коня;

и сме умирали в мътни води – 
кой от позора честта ни да брани,
и са цъфтели на тия гърди
вместо трендафили – алени рани!

Ние сме просили хлебец и боб –
гладни гърла – десетина дечица,
и сме оплаквали чуждия гроб
в черна задушница – бели вълчици!

Мъжки момичета! Хайде бе, брат!
Бил ли си някога с мъжко момиче?
Дате запали! Че в целия свят
няма жена – като нас да обича… 

Снежана Галчева 
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s