Внучката на легендарния Тарпана: Демокрацията и промяната в България се провалиха не само заради комунистите, но и заради сините комформисти

Вярвам в думите на легионера Васил Узунов: „Полкът на мъртвите ще търси сметка един ден от живите“, казва пред Faktor.bg Радостина Георгиева

Георги Маринов Стоянов – Търпана е български революционер и горянин, борец срещу комунистическата власт в България след Деветосептемврийския преврат.

Роден е на 6 май 1915 г. в село Жельо войвода, след което живее в Тополчане. След 9 септември 1944 г. организира горянска чета в Сливенския балкан, заради което получава прякора Бенковски. През 1951 г. 13-хилядна армия от милиционери и войници обгражда Сливенския балкан, за да попречи на въстаниците да се присъединят към четата на Георги Търпанов.

На 1/2 юни 1951 г. четата му от 106 горяни влиза в тежко сражение с милиционерски и военни части. Георги Търпанов е ранен 12 пъти, но въпреки това извежда хората си на безопасно място, като в сражението загиват 40 горяни. В края на 1951 г. Георги Търпанов е заловен, осъден на смърт и екзекутиран в местността „Могилските гробища“ край Стара Загора на 12 декември 1951 г.

На 21 декември 2016 година президентът на България Росен Плевнелиев удостоява посмъртно Георги Търпанов с орден „За гражданска заслуга“ I степен за защита на човешките права и свободи и за съпротива срещу тоталитарния режим.

– Г-жо Георгиева, вие сте пряк наследник на един от легендарните водачи на горянското движение в България, какво значение имат за вас  1 и 2 юни в българската история?

– Тези дни за мен са много тежки, свързвам ги със смърт, с борба, с жертви. Защото освен деня на Ботев, те са свързани и с  блокадата и разбиването на  четата на дядо ми – Георги Маринов Стоянов, известен с името Търпана (по фамилното име на тъста му ). Четата е била от около 106 човека. Срещу нея са  хвърлени много войници, служители във вътрешни войски и милиция. Голямото сражение се води на връх Синилка, в което участват около 16 000 души, изпратени от „народната власт“. Но четата на дядо ми успява с хитрост и благодарение на това, че времето е било лошо и мъгливо да пробият блокадата. Дават много малко жертви и успяват да се спасят. Дядо ми е имал 12 куршумни рани от битката, но оцелява. И когато решават отново да се съберат и да възобновят дейността на четата, са заловени и избити. По принцип комунистите обичат знаковостта. Тяхната идеология в своята същност е като на сатанинска секта, в която винаги се търси някаква символика. Всичко, което се случва в България всъщност е по един съветски модел. Аз обаче не обичам да казвам „сталински“.

– Защо, каква е разликата? 

– Защото това е оправданието на днешните, а и на предишните комунисти. Те и до ден днешен се изразяват така – ами то по времето на Сталин, може да е имало репресии, но това е сталинизъм. Иначе комунизмът е една хубава теория, която даже е близка до християнството – това просто е цинизъм. Защото в крайна сметка по една или друга форма в България имаше комунистически репресии чак до 10 ноември 1989 . Факт е, че до тогава имахме политически затворници. Факт е, че хора, които не бяха съгласни с властта бяха въдворявани в психиатрии пак по руския модел на т.нар. „психушки“. Според мен обаче е погрешно и да се смята, че сме били сателит на СССР. Това много им изнася на сегашните привърженици на комунизма, но то не е истина.

– Изследвали сте досието на дядо ви – Георги Търпанов, какво най-силно ви впечатли в него?

– Това, което всеки човек би го разтресло и шокирало, е предателството. И досега си спомням, че когато отидох да чета в архива около 2000-та година, не можах да приема факта как са били предадени горяните и то от хора, които са били абсолютно доверени лица на четата. Главната предателка е съпруга на техен сподвижник, който е бил в затвора. Той е участник още в първата Сливенска чета на горяните. Казва се Василка Димитрова, която е вербувана по политически убеждение от комунистите.

 

Аз и днес не проумявам как хора, които са били толкова доверени, са предавали напълно съзнателно,  при положение, че по това време в организацията е имало голяма съпричастност на съидейниците един към друг. Ако някой отиде в затвора или бъде убит, неговите другари подпомагат семейството му, имало е голяма взаимопомощ. Затова е много важно да се знае  кой  и защо извършва предателства. Това е много дълбока тема, а не просто да се изкара едно листче и да се каже – ето ти си бил. Не бива обаче да съдим прибързано, защото има хора, които привидно подписват, че ще сътрудничат на режима, а след това продължават да работят срещу властта и не случайно получават прозвището „агенти-предатели“.
Има и още един момент в досието на дядо ми – уличават го в това, че четата е извършвала обири, тоест целта е да ги изкарат криминални престъпници, с което да легитимират репресиите срещу тях. Нямало е такова нещо – четата е имала собствени средства, част от които са били събирани между членовете, сподвижниците и ятаците. Специално за отряда „Георги Бенковски“ – моят прадядо, който е бил заможен, им дава една овчарска торба със злато и им осигурява път да избягат в Гърция, защото е виждал, че нещата не вървят на добре, че  подкрепа от Запада, която нашите хора са очаквали, няма да се случи. Защото колкото и да си идеалист в една такава система, ние сме си били в съветската зона на влияние. И тогава дядо ми строил четниците и казал: „Който желае да мине по канала за Гърция, да излезе две крачки напред. Аз оставам, но някои от вас са млади, имат бъдеще“. Никой от четата обаче не тръгва, парите остават при тях и реално с тези средства са си покривали ежедневните разходи, които не са били никак малки, защото са живеели при тежки условия, трябвали са им продоволствия, оръжие. Имали са и тактика как да действат, избягвали са убийствата. Дори когато е била блокадата на четата на Търпана в първите дни на юни, дядо ми е разпоредил да не стрелят по войниците, защото те са невинни, а да се стреля само по офицери.

–   Каква е съдбата на предателите на горяните, застигнало ли ги е възмездие?

–   Въпросната Василка Димитрова – съпруга на Стефан Барабанчика, който е бил в първата чета, се развежда с него когато  той излиза от затвора. След това в София тя и децата и са били добре осигурени от властта.  Чувала съм, че  децата и работят в системата на МВР и ДС. За това научихме от Петър Драгулев, по време на една конференция в „Славянска беседа“ през 1995 години. Всъщност аз не знам някой от тези хора – предатели, от Бог да е получавал възмездие, освен този, който приемаше „вината с мезета“. Не съм чувала някой да е живял зле, или да е бил потърпевш за нещо. Освен една Ръжгева – надзирателка в лагерите на смъртта, която се обеси, всички други са си починали сред челядта. Иван Войников,  оперативен работник към ДС, който след 10 ноември е посетен от братовчедка ми заедно с един от останалите живи горяни, за да търсят безименните гробове на убити, ги е посрещнал изключително арогантно и отказал да им каже каквото й да било. По-късно разбираме, че се хвалел в кръчмата, когато пийне, че лично той е носел по два трупа на горяни, заровени в района на село Дъбово. Там е един от гробовете на убити горяни. Много трудно разбрахме къде е мястото – става дума за един кладенец, в който са били нахвърлени телата на убити горяни. Това са хора от четата на дядо ми, оказали съпротива при опита им да ги заблудят, че  ще ги съединяват с Родопския отряд. Но за повече от горяните не се знае къде са им костите, включително и на осъдените, сред които е и дядо ми.

– Правили ли сте опити да откриете къде е било лобното му място, има те ли надежда, че ще разберете как са ликвидирани?

– Ами ние какво ли не правихме, не само аз, но и моята близка Станка, чийто баща е съден в друг процес и също убит. На най-високо ниво обаче никой не пожела да се направи нещо и да се изясни истината. Много от убитите горяни нямат смъртен акт, а това е много тежко за близките от чисто човешка гледна точка. Според спомените на Петко Огойски, дядо ми и останалите негови сподвижници, не са били разстреляни, а са били вързани с тел за ръцете и са убити с лопати и кирки. Баба ми е получила само някакви дрехи. Иначе в смъртния акт на дядо ми пише, че е погребан на 12 декември в Могилските гробища край Стара Загора, които сега не съществуват. И от как се помня ние винаги сме го почитали  в деня на кончината му.
В същото време се носеше слух, че дядо ми не е убит на датата 12 декември, а е бил изпратен заедно с други хора, да бъде разпитван някъде. Има логика донякъде, предвид това, че главните антикомунисти са били разпитвани в Москва, още повече, че дядо ми е бил фигура и фактор в тази съпротива. Имаше слух даже, че дядо е умрял в руски лагер. Но това са повече митове и легенди, защото са недоказуеми, а демократичната власт не направи нищо за да ги разсее и изясни.
Междувпрочем, докато четях досието на дядо и всичко свързано с горянството в Сливенско и Бургаско, намирах в цялото това море от документи и разни лисчета, написани на руски език. За мен това беше знак, че имат някаква връзка със Съветския съюз.
Аз обаче не вярвам, че не се знае кога е убит и къде е погребан дядо ми, защото всички хора, свързани с ДС са се отчитали пред началниците си. Има някъде документи, включително за безследно изчезналите. Целта е да се заметат тези престъпления, да няма доказателства за тях. Такъв стремеж за заличаването им и прикриване на престъпленията има още преди 10 ноември, започва още от периода на перестройката.

–   Има ли манипулации в осветяването на историята на горянското движение,  различен прочит от истината за него?

–    Аз съм против определението, че в горянското движение са влизали само хората, които са имали много имоти, че те са скачали срещу властта само заради земята си. Тук не става въпрос само за земята и национализирането на имотите, а за лишаването на хората от елементарни човешки права. Факт е, че в горянското движение е имало всякакви – и бедни, и богати, и българи, и турци. В това масово  народно движение участват хора от различни съсловия, с различно образование и по различни подбуди. Но преди всичко защото са българи, които не са се съгласявали с репресиите и с налагането чрез руския ботуш на този тоталитарен и репресивен режим, поради това, че са живели в една демократична страна, каквато е била България преди 9 септември 1944, за разлика от Русия, която въобще не знае какво е демокрация. Те не са могли да приемат, че са безправни.
Освен това горянството е едно мащабна движение, което не трябва да го схващаме само като чети, които излизат в планината. Съпротивата е структурирана на възрожденски принцип –  имали са комитети и организации, в зависимост от това към коя от тях принадлежат. Някои изседователи се опитват да го сравняват със събитията в Унгария и Чехия – ама чакайте малко, става дума за различен период. Първата горянска чета е от 1945 година, но е оборудвана от Германия и  в нея участват наши офицери.  Факт е и това, че ние понасяме най-тежките репресии, които започват още от 5-6 септември 1944. Те са извършени с цел да бъдат прочистени будните хора в обществото. В този смисъл историята на горянското движение се нуждае от едно ново обективно изследване, от необременени от комунистическото мислене историци, каквито за съжаление у нас са малко. Защото както казваше покойният вече проф. Пламен Цветков, ние все още четем историята си през погледа на Русия, тоест по антибългарски начин. И така я учат и децата ни.

–   Говорим  за обективната история, но вече толкова години темата за комунистическите репресии не влизат в учебниците, а в децата дори се насажда и възражда някаква носталгия по социализма?

–   Темата за горянството е една от най-премълчаваните в новата ни история. Тя беше табу за българското общество, защото,  първо горянското движение показва нещо, което властимащите сега и тези, които икономически ни управляват – а това са комунистите или техни протежета, трябва да признаят, че не сме някаква безропотно маса, че не сме толкова влюбени в Русия и СССР, колкото се опитват постоянно да ни внушават, че не е чак толкова важна българо-руската дружба в исторически план – още от времето на Кирил и Методи, както се опитват да ни натрапват. Пред един народ, на който му внушаваш, че винаги е бил пасивен, винаги е обичал руснаците и отричаш, че Червената армия е окупаторка, няма как да признаеш, че е имало съпротива. Защото горянското движение е първия етап на съпротивата срещу наложения нов тоталитарен режим. Комунистическата пропаганда иска да е нямало съпротива или ако е имало – да се неглижира, дори да не се говори за нея. И макар, че излязоха много факти и документи от архивите за горяните, все още има бели петна за цели периоди, събития и личности, за които уж нямало информация. А истината е, че архивите са пръснати, от една страна, и от друга – помислете, когато дойде 10 ноември кои хора започнаха да пишат за горянството и въобще за съпротивата в България. Това бяха все историци, които трябваше да ги обработят и поднесат по начин, който да обслужва  вижданията и тезите  на комунистите. Не може никой да ме убеди, че когато един човек е преподавал до вчера история на БКП, той ще бъде обективен в осветляването на горянското движение, най-малко защото мисленето му е променено и силно деформирано. Тъжно е, че неглижирането на горянското движение продължава след 10 ноември и досега.

–  Защо тази истина е толкова нежелана дори 27 години след падането на комунизма?

–  Истината е, че имаше един период след 10 ноември, когато ако кажеш, че си репресиран – беше като мръсна дума, дори сред десните среди. Ако само споменеш, че си репресиран – те поглеждат странно. Говореха се даже простотии – че тези, които искаме да се извадят досиетата, да бъде осветена истината за нашите близки, истината за Белене, Ловеч, Скравена и т.н., едва ли не ще бъдем вторите активни борци. Това е гавра – никой никога не ме е възпитавал, че ако дойде някаква промяна, аз ще трябва да търся привилегии и облаги от трагедията на мои близки. В същото време, в един момент дори на високо ниво в дясно започнаха да ни казват  – оставете миналото, да гледаме напред. Ние сме от ново поколение, не желаем да мислим какво се е случвало преди. Подобни изказвания ги правят два вида хора – или  произлизащи от комунистическите среди, които са израснали с такова възпитание и които са ползвали някакви привилегии, или комфомистите. Българското общество е болно от конформизъм, това е болестта на нашето време. Аз познавам и хора от моите среди, които не се интересуват от миналото, и не ходят на Белене, понеже там сега се „събират едни, които не са никакви десни, които се преструват на демократи“- така се оправдават те. А аз ходя, за да почета мъртвите, да знаят, че не са забравени. Защото напоследък като че ли повече мога да си говоря с мъртвите, отколкото с живите. С отворени очи си отидоха и баща ми, и другия ми дядо, и баба ми – съпругата на горянина, и вуйчо ми, защото очакваха да видят възмездие, да видят признаци за покаяние заради това, че толкова много хора са си отишли без време. Много страшен е конформизмът, който проявил се още в онова време – 50-те години на миналия век, сега ескалира. Затова според мен причината да не се случи истинската промяна не е само в комунистите, които направиха един режисиран преход. Аз не мога да простя на нашите хора, които бяха комформисти. И тук не говоря за предателства, а за нещо друго – за да оцелееш, да се пригодиш към промяната, към същата тази система, която продължава да ни мачка.

– Имате ли усещането, че се правят опити за реставрация на тоталитарната система от времето на Живков, или поне на нейни символи и идеи?

–  Според моите виждания, реално погледнато посттоталитаризмът е по-страшен от тоталитаризма. В онази система знаехме кой кой е, какво можеш и какво не, за да оцелееш и нещата бяха ясни. Но имахме избор – да не ги приемаш, да се капсулираш в себе си и в своята среда, или търсиш начин да избягаш навън, за да живееш в нормален свят. А сега – когато на един човек му се каже 99% лъжа и 1% истина, той ще усети лъжата веднага. Докато когато ти се кажат 99% истина и само 1% лъжа – ти няма да я усетиш. И хората не разбират в какво псевдодемократично време живеем. Усещат, че нещо не е наред по джоба си, разбират, че мафията и държавата са се сраснали, но знаете от кои среди и кой я създаде тази мафия. И в един момент се стига до това, че започваме да обвиняваме себе си, че сме били овце. Не това е истината. Истината е, че ние живеем в друг вид диктатура, с инструментариума на демокрацията, която действа с едни много меки ръкавици и непрестанното вменяване на вина. И макар да се изобличават някои нейни недъзи, не се търси генезисът за тях и тогава излиза, че „материалът не става“ или „чипът ни е сбъркан“ – цитирам определени хора.

– Конформизмът на българина ли стана причина за съсипването на дясното, за настъплението на БСП и опасността отново да попаднем изцяло под влиянието на Русия? 

– Амбициите на Русия да попаднем в Евразия не са спирали.  След Крим тази тенденция се засили, а нашите комунисти надигнаха глава и решиха, че ние трябва да се приобщим още повече към Русия. Но Русия, заедно с нашите национални предатели ни владеят икономически.  В същото време признаването на комунистическите престъпления и тяхното огласяване предполага, комунистите да си признаят, че са убивали. Признаването на комунистическите престъпления предполага покаяние, искане на прошка. Покаянието не е като да настъпиш някой в трамвая и да му кажеш „извинявай“.

radostina_tarpana.jpg

Радостина Георгиева пред паметника на жертвите на комунизма в София

Покаянието е душевен катарзис, на който те не са способни. Комунистите са били винаги примати и си остават примати. Друг е въпросът, че в момента те са започнали да изземват темите на дясното – за антикомунизма, за горяните, за лагерите.
Ако говорим обаче за дясното – то беше целенасочено унищожавано още от първите дни на прехода, с това отлюспване. С това, че двама трима от старите ветерани влязоха в НС – това бяха земеделците Йосиф Петров и Петко Огойски, от легионерите Васил Златарев, на когото принадлежи  мисълта: „Легионът на мъртвите иска отчет от легиона на живите, останали тук! Какво всеки от нас прави в днешния ден за бъдещето на България!“ и други, да не ги изброявам всички, за да не пропусна някога. Но това беше за заблуда. До управлението не беше допуснат нито един автентичен десен човек още тогава, за което настояваше нашата политическа емиграция.  А всички опити да се помогне с опит, със средства след 10 ноември, бяха рязко отхвърлени. Аз съм била свидетел как на сбирки на СДС – някои активисти казват: „Тия синилни старци на нас не ни трябват. Те не могат да управляват, те живеят в друго време, ще управляваме ние“. Но кои бяхте вие – вие бяхте бивши комсомолци, деца на родители – членове на БКП или приспособени комформисти, за които не само темата за репресиите бе чужда, а тя им пречеше. Защото ако излязат на преден план хората, които са откровени демократи, които са се жертвали за тези идеи, които са потомствено верни на България, къде отива ореолът на някои от тях, които си бяха комсомолски секретари? И как ще убедят народа, че те са автентичните представители на дясното? Аз не правя в случая дискриминация  – ако един човек се е облагодетелствал от предишната власт, за мен той не може да управлява в новото време, да управлява морално. Не може да си добре и с тези, и с онези. Всъщност най-страшното сега е размиването на истината. Защото четох наскоро, че Корнелия Нинова поема инициативата за войнишките паметници. Тази инициатива действително я беше поел Кеворк още преди 10 ноември, когато се опитваше като водещ на „Всяка неделя“ да се прави на дисидент, канейки Петър Увалиев и разни други. Тогава той беше направил тази инициатива и по месторабота сме събирали средства, които потънаха някъде, както и парите за Стражица – тези неща ги помня, защото те са страховити. Голямата подмяна сега е взела връх, защото малко по малко, от хора, които не само нямат отношение и въобще не са антикомунисти, сега превземат тези територии, които принадлежат на нас, истинските демократи. Както беше мръсна дума „репресиран“ някога, така изведнъж някои много замиляха за нашето минало. И тези неща се усещат. И в един момент както няма дясно, други хора, подобни тям, ще започнат да пишат за горяните, ще си сложат това движение като брошка на ревера, за да бъдат идентифицирани по този начин от Запад. Защото така или иначе за всичките тези години, на Запад не проумяха какво е нашият комунизъм, какво се е случвало по негово време, какви са последствията за обществото и хората. В страните от Стара Европа така и не разбраха,  че ние в момента не живеем в реална демокрация, в нормална реалност, а в една измислена държава, в която за съжаление все повече и повече на почит са негодниците. Те са ненаказуеми и цялата трагедия идва от това, че тези, които тръгнаха да правят демокрация в България, нямаха здравата основа на демократичните ценности. Всичко опираше до това да се влезе във властта, след това ако се излезе – да се създава нова формация, за да се влезе отново във властта. Това е един затворен кръг – принцип на индивидуалното оцеляване. Другото важно нещо за тях беше, че всички те бяха силно манипулируеми и зависими.
Има и още нещо парадоксално за мене. Когато синът на легионер, какъвто е Петър Стоянов, беше президент и всичко беше в десни ръце, всичко беше синьо, защо тогава не се направи нищо за мемориал в Белене, защо трябваше да го направи отец Кортези? Защо не се сбъдна българската лустрация, защо нямаше един действащ закон за комунизма, защо не се възобновиха делата за лагерите и за Възродителния процес. И затова, когато някой ме попита – ти защо отиде да получиш наградата на дядо ти от един президент, който не произлиза от десни среди (Росен Плевнелиев, б.р.), ще му кажа – заради паметта на моя дядо. Затова си мисля, че след като нещата толкова са се размили, те биха се променили много бавно и само, ако постепенно се постигне едно духовно възраждане, едно преобразяване на хората. Затова очаквам промяната от младите, от едно поколение, което си чете добросъвестно историята. Защото миналото слага отпечатък на настоящето и определя бъдещето. Но ние сме за съжаление държава с два народа. Аз никога не мога да бъда с хора, които са млади и които и днес наричат такива като мен „фашисти“, „потомци на недоубити гадове“ и в очите са ми казвали: „Правилно сме ви убивали.“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s