Защо дедите ни подцениха османските турци?

turkishcavalryxviictave-640x375

Историята за падането на българските земи под османска власт е една от епичните, трагични и паметни страници в историята на нашия народ. В продължение на около половин век, българите оказват съпротива на нашествениците и продават скъпо свободата си. Тази история е допълвана и от множество предателства и присъединяване на първенци към страната на врага – знаменателни, но не и прецедентни епизоди от историята на народа ни.

Падението на Второто българско царство има всички характеристики на епос – героични отпори, трагична любов, паметни персонажи и трагични жертви.

Тази история заслужава да бъде изучена, разбрана и правилно осмислена от народа ни, който често я подминава, нежелаещ да вкуси горчивината на онези преломни години. Но един въпрос, свързан с тази епоха рядко намира място в трудовете на историци и публицисти – защо става така, че дедите ни подценяват османците?

Когато през 1351 г., византийският император Йоан Кантакузин провожда пратеници в Търново, те са посрещнати хладно от Йоан Александър. Царят ги посреща в пищната си тронна зала, заобиколен от велможи и военни съветници, придружаван от своята красива и загадъчна царица – еврейката Сара. Ромеите носят страшни вести – набезите на турците – пришълци и опасни воини от Азия, зачестяват със всяка година. Пиратските им кораби плячкосват Егея, а сухопътните им сили вече са опустошили Витиния и хвърлят алчни погледи към Тракия.

Мощните ромейски крепости Никомедия и Никея са паднали в ръцете на Орхан Гази бей, а съгледвачите му тъпчат пясъците на Босфора срещу самата византийска столица.

„Нека се съюзим!“, гласят думите на Кантакузин.“ Нека съберем заедно флот и армия, и да се разправим с тези неверници, тази Божия напаст!“

Студеният поглед на българския цар не се променя.

„А нима не бе именно вашия василевс този, който доведе турците в земите ни? Нима не бе той този, който ги нае от собствената си хазна, за да му осигурят трона в Константинопол? Не бе ли той този, който ги използва за да унищожи владенията на храбрия Момчил в Родопите? А сега иска помощ от онези, срещу които сам насъска кучетата си?“

И тогава, както казват хронистите, царят ги напсувал, набил ги и ги изгонил от земите си. Три години по-късно османците превзели Цимпе, а след още две – Галиполи. През 1362 г., турците превземат Одрин, през 1371 г., разбиват Вълкашин и Углеша при Черномен, а двадесет години по-късно вече владеят Търново, София, Пловдив и Варна. Видин ще устои, с упорство и дипломация, до 1418 г. (или 1421 г. според други данни), след което е окончателно погълнат.

България изчезва за следващите пет века.

Така, накратко, и с популярния за Интернет пространството ни патос, звучи разказа за пропиления съюз между България и Византия. Информацията от изворите е пределно ясна – недоверието на Йоан Александър към Йоан Кантакузин е продиктувано от миналото, което двамата споделят – войни, предателства и набези на турски наемници в българските земи, в които царят губи своя първороден син (само две години преди идването на византийските пратеници). Това, обаче, не обяснява защо вторият най-дълго управлявал български владетел, не успява да прозре османската заплаха. Отговорът, подобно на причината за недоверието спрямо византийците, се крие в историята, но не скорошната (от гледна точка на Йоан Александър), а около век и половина по-назад.


Пришълците от Запад

conquestofconstantinoplebythecrusadersin1204

През 1203 г., под стените на Константинопол пристига голяма венецианска флотилия, която носи на борда си рицарите от Четвъртия кръстоносен поход.

Техните водачи се намират в деликатно положение – вече са продали услугите си на Венеция – в замяна на завземането на град Задар (Зара), републиката е обещала  да ги докара до Константинопол.

До тук добре, но парите свършват, а липсата на действия заплашва да деморализира войниците и да доведе до разпадане на армията. В този момент щастливата съдба се усмихва на рицарите. Принц Алексий Ангел, беглец от Византия, след като баща му Исаак II е детрониран и ослепен през 1195 г., обещава на кръстоносците да им плати 200 000 сребърни марки (колкото е оставащият им дълг към Венеция), да плаща за поддръжката на 500 рицари в Светите земи и да предостави 10 000 византийски войници за продължаване на похода.

Скоро след като му спечелват трона (краят на юли, 1203 г.), за младия василевс става ясно, че няма начин да изпълни финансовите си ангажименти.

Междувременно напрежението във византийската столица ескалира. През януари 1204г., Алексий и Исаак II са премахнати, а Алексий Мурзуфул заема трона. Разярените рицари решават със сила да вземат онова, което им е обещано и превземат града през април 1204 г., подлагайки го на грабеж.

Византия е ликвидирана, а от руините й се ражда Латинската империя. 

Латините завземат Тракия, Елада и Пелопонес, а повечето егейски острови са дадени на Венеция. Въпреки че Калоян успява да ги надвие при Одрин през 1205 г., в крайна сметка рицарите разгромяват българите три години по-късно и циментират присъствието си на полуострова.

При Анри Фландърски империята достига своя зенит. По всичко изглежда, че Балканите ще паднат под властта на нашествениците.

Радостта, обаче, е краткотрайна. След възхода, продължил до около 1210 г., следва също толкова главоломен залез. Бароните бързат да разделят земите помежду си, а централната власт в столицата не успява да се наложи над разнородните аристократични фракции. В Епир и Никея, старите византийски династии успяват да създадат свои държави, които подемат борба с рицарите и спрират техния устрем. България, макар и сериозно притисната оцелява след поредица от ловки дипломатически маневри на Борил, който жертва земи по Дунав и в Македония, за да спаси останалото от царството си. Подписан е и сговор с рицарите, който гарантира, че земите северно от Хемус, остават български.

През 1218 г., в България идва нов млад и амбициозен владетел – Йоан Асен II, който започва да стабилизира и засилва държавата. В Епир Теодор Комнин събира мощна армия, подпомогната и от местни албански кланове. Епирците завземат Солун през 1230 г. и заплашват Одрин. Победата на българите при Клокотница слага край на епирската хегемония, но през 1235 г., никейците вече са прехвърлили военните действия на Балканите. Тракия е подчинена, а никейците изтласкват българите от Родопите и Македония, и завземат Солун. Константинопол е върнат през 1261 г., с което се слага край на латинската империя. Хегемонията на пришълците, реално, е продължила по-малко от десетилетие.



Пришълците от Север

bataille_entre_mongols__chinois_1211

През 1241 г., докато в Тракия все още се води надпреварата за Латинското наследство, в Европа се появяват нови нашественици – монголите.

На няколко последователни вълни, ордите им помитат Централна и Източна Европа, а хановете им установяват властта си над бившите кумански земи в Украйна, както и над руските княжества.

Всички непосредствени съседи на Златната орда са принудени да плащат годишен данък и да понасят постоянните набези на отделни банди, прекосяващи земите от Татрите до Депър ежегодно.

Българските земи също не са подминати и след 1250 г., става обичайно степните завоеватели да плячкосват Влашко, Молдова, Бесарабия и Добруджа. Техните орди нахлуват и в Тракия, но по-често действат като средство в ръцете на ловката византийска дипломация, която използва набезите им, за да държи в шах българската държава.

През 1278 г., в България избухва въстанието на Ивайло.

Соченият от социалистическата ни историография за свинар водач, успява да нанесе поредица от поражения както на татарите, така и на византийците, а в края на бунта му, в собствената му армия се сражава татарски наемнически контингент.

Макар да поставят България под свое пряко политическо влияние по времето на Георги Тертер, татарите не успяват нито да унищожат страната, нито да отнемат трайно територии от нея (освен Бесарабия).

През 1300 г., Теодор Светослав успява да спечели за съюзник хан Ногай, с което татарската заплаха окончателно е премахната от плещите на България, а степните воини стават неразделен елемент от късната тертерова армия. Макар и да остават значително присъствие в Източна Европа, войските на Златната орда престават да са фактор в развитието на политическата история на Балканите. Хегемонията им трае две десетилетия, а периода на набезите им – още две.


Поредните пришълци от Запад

almogavers-catalans

През 1302г., Каталанската дружина, наемници от Арагон и Барселона, служещи в Сицилия, остават без работа.

Бързо, обаче, успяват да си осигурят нов договор. Притиснатият от засилващите се турски набези, Андроник II Палеолог решава да наеме прочутите бойци, за да се справи с проблемите в Анатолия.

Първоначално, поредните византийски наемници се справят добре и нанасят поредица от поражения на турците. В последствие, отношенията им с техния работодател се влошават, а жаждата на водача им Роже дьо Фльор за слава и плячка, започват да тревожат ромеите, които се опасяват от повторение на събитията от 1204 г.

За да се справи със ситуацията, Андроник наема 1 000 алани, които атакуват разположените в Одрин каталани и ликвидират водача им. Останали без своя командир, каталаните се изтеглят в Елада, където продават услугите си на местните латински барони, докато накрая не слагат ръка на Тива, Атина и Лариса, където създават собствена държава, която така и не се разраства.

След възхода на Душановата империя, каталанските земи попадат под влиянието на Сърбия, а в последствие и на деспот Симеон Палеолог. В крайна сметка, тяхната държавица е унищожена от Наварската дружина, изпратена в Атика от Флоренция. Наварците, на свой ред създават владение в централна Гърция, което просъществува до 1456 г., когато е окончателно подчинено от османците.

Въпреки своите несъмнени качества, каталаните не разполагат нито с размаха, нито с амбициите на латинските рицари. В крайна сметка, тяхното присъствие никога не се превръща в твърде сериозна заплаха за Византия или останалите балкански владетели.

Сянката на Унгария

Паралелно с периодичните нашествия на различни народи и наемнически сили от изток и запад, Балканите се намират под постоянния натиск на една външна, добре организирана сила – кралство Унгария.

Унгарците представляват сериозен външен опонент на народите южно от Дунав още от IX век, но ролята им на полуострова се засилва след падането на Константинопол през 1204 г.

За разлика от останалите външни фактори, с които Византия се справя по един или друг начин, „грижата“ за унгарците е поета от българите. Макар и да търпят поредица неуспехи, нашите предци съумяват да контрират настъплението на своите северозападни съседи и да не допуснат разрастване на „маджарското“ кралство в централните и източни Балкани.

Въпреки множеството кризисни моменти, които българската държава преживява в периода 1240-1330 г., унгарското настъпление като цяло е задържано, макар и с цената на Белградска област. Последната инвазия в средата на 50-те години на XIV век също е овладяна, макар че Видин за кратко е превзет.

Победата, постигната от Иван Александър над този сериозен противник – Унгария, която е може би най-силната държава в Централна Европа тогава – е сериозно доказателство за възможностите на концентрираната и целенасочена българска държава. Обратната страна на монетата е, че се създава усещане, че след тази победа, българската армия би могла да се справи и другаде без проблеми.

Пропилените възможности

Този кратък обзор на събитията в периода 1204-1350г. показва, че чуждите нашественици са общо взето обичаен феномен за Балканите.

Общото между отделните случаи е, че въпреки трудностите и натиска, местните държави винаги успяват да се справят с нашествениците и ако не да ги изгонят, то поне да ги превърнат в пореден елемент от пъстрата политическа мозайка на региона, притъпявайки тяхната сила до степен, в които дори монголите са превърнати в обичаен субект на политическата карта.

Всъщност, самите турци по никакъв начин не са новост за политическата картина. Селджуците пристигат в Западна Мала Азия още през 1071 г. и от тогава са постоянен фактор в политиката на Егейския регион.

Надмощието им над Византия трае около три десетилетия, след което империята, заедно с бойците от Първия кръстоносен поход, им нанася поражение и отнема голяма част от земите им в Анадола. До 1171 г., Византия е в контранастъпление, а дори и след поражението при Мириокефалон (1171), турците не успяват да си върнат стабилните позиции в Анатолия. Едва след 1280 г., когато финансовите и военни ресурси на Византия се изтощават на Балканите, турците започват, чрез поредица от локални офанзиви, да изтласкат империята от Мала Азия. Този процес продължава около пет десетилетия и едва през 1330 г., след падането на Никомедия и Никея, империята окончателно губи позиции източно от Босфора.

Въпреки това, турците продължават да действат като византийски наемници на Балканите.

Често обвиняваме своите предци, че не се вглеждат в историята, не се учат от нея. Но какво виждаме пред себе си?

e878fa5151198d2b832f11c52d117213

Непрекъснато повтарящи се цикли от три десетилетия, в които всеки нов проблем, макар и не по-малко сериозен от предишните е преодоляван. Ако се поставим на мястото на Йоан Александър, абстрахирайки се от онова, което знаем че се случва после, не бихме предположили, че поредното турско присъствие на Балканите ще завърши по-различно от предишните случаи.

Близкото бъдеще само потвърждава това.

През 1356 г. пада Галиполи, но по-малко от 10 години по-късно, османците са изгонени от там от поредните западни приятели на Византия – савойците на Амадео VI. Използвайки отличния си флот, Зеленият граф завзема Цимпе и Галиполи, и изолира относително малките османски сили в Тракия от основните им части в Анадола. Лишени от стабилен флот и опит в обсадното дело, османците нямат никакъв шанс да се върнат на Балканите без външна помощ. Остава само Одрин и няколко по-малки крепости и група опитни, но малочислени врагове, които могат да бъдат победени от една голяма, добре оформена армия.

Или поне така изглежда.

Именно тук, в идването на савойците се крие разковничето. Вместо да се възползва от успеха на Амадео, император Йоан V Палеолог решава да си отмъсти на Йоан Александър, който играе двойнствена роля в гражданската война между Йоан и неговия опонент Кантакузин. Савойския флот атакува Несебър, Созопол и Поморие и ги превзема, предавайки ги на византийците. Това изгаря всички мостове и прави съюза между двете балкански страни невъзможен.

Същевременно, в Сърбия е умрял могъщият Стефан Урош Душан, а империята му е в развалини, поделена между амбициозните му аристократи.

В момента, в който турците могат да бъдат пречупени, те са оценени като второстепенен, временен проблем, за който може да се действа и по-късно.

За това спомага както унгарското нахлуване срещу Видинското царство и борбата за влияние над Влашко и Молдова между Естрегом и Търново, така и нестабилната вътрешнополитическа среда във Византия, която през 70те години на 14 век, ще се изроди в поредната гражданска война.

Благоприятното стечение на обстоятелствата, социалните, икономическите и политическите ефекти на чумната епидемия и последвалия я повсеместен обществен и административен шок, облагодетелстват османците.

Едва през 1371 г., Вълкашин и Углеша най-сетне събират армия, с която да разбият опасната им, макар и малочислена армия на Балканите, командвана от Лала Шахин и Евренос бей.

Османците за пореден път са подценени – християнската армия организира мащабен запой преди сражението.

Опитните османски командири използват възможността и нанасят страховито поражение на враговете си, повечето от които са избити. В същата година умира Йоан Александър, а неговия неуверен и млад наследник Йоан Шишман не успява да сплоти своите аристократи.

Нещо повече, България пренебрегва турците за да враждува със…себе си, посредством противопоставянето на Търново, Видин и Каварна.

През 1378 г., нещата стават необратими. Византийците, впуснали се в поредната гражданска война, си купуват помощта на Мурад I. Цената – Галиполи и Цимпе. Самоуверени, че винаги могат да прогонят турците с външна помощ, ромеите приемат. Но Мурад не е като своя баща.

Османците никога повече няма да напуснат Тракия.

***

От съвременна гледна точка, е лесно да обвиняваме своите предци в пропилените шансове и проиграната съдба на народа ни.

Йоан Александър в продължение на поколения е „тачен“ като царят, погубил България. Малцина са онези, които се замислят, че този мъж, загубил сина си приживе и многократно предаван от свои съюзници, едва ли случайно управлява четири десетилетия и то не къде, а в един от най-размирните региони на тогавашна Европа.

През своя дълъг и изпълнен с превратности живот, Йоан Александър става свидетел на това как ромеите предават чичо му Михаил Шишман, как наемниците им турци погубват сина му и как след това атакуват земите му посредством своите савойски съюзници.

Същевременно, царят е принуден внимателно да лавира на Запад с оглед мощта на сръбското кралство на Стефан Душан и постоянната унгарска заплаха. Вътрешната политика е също толкова сложна – неукротима и центробежна аристокрация, сложни религиозни противопоставяния между Търново и Охрид, както и социалния и икономически шок от чумата.

Но България преживява чумата, преживява Душан и унгарците.

Всеки, който се запознае с живота на Йоан Александър, не би могъл да го съди заради параноичното му недоверие към съседите. От собствената му позиция, историческият урок е ясен – нашественици са идвали и преди, но местните са се справяли всеки път.

Това, което е нямало как да знае, е че новият нашественик не е като другите. Не е дошъл да е просто наемник или само за да граби.

Османската империя е един постоянно еволюиращ хищник, управляван от една от най-блестящите поредици от владетели в европейската история. За зла съдба на разединената след 1371 г. България, предците ни се борят с най-целеустремения, амбициозен и методичен сред тях – Мурад I, съчетаващ такт, визия и последователност, с каквато не могат да се похвалят повечето му наследници. Именно той изгражда Османската държава и залага основите на онази велика сила, която ще съкруши всичките си опоненти през следващия век и половина.

А за нас остава утешението, че предците ни са успели да се справят с много и опасни врагове и в крайна сметка, са били победени от най-силния и то след като са се съпротивлявали половин век, за съжаление разединени и без обща цел.

За нас днес, остава да се поучим от примера им и да оставаме винаги единни в лицето на множеството външни фактори, които се стремят и успяват да ни доминират.

Защото докато се делим на про-източни и про-западни, забравяме, че трябва да сме про-български. 

https://www.klinklin.bg/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s