На Атанасовден за Атанас Славов – неканонично

 

%d0%bd%d0%b0-%d0%b0%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%81%d0%be%d0%b2%d0%b4%d0%b5%d0%bdНа Атанасовден нека си спомним за починалия през 2010 г.сливенски писател Атанас Славов. Чешитът, който сам се определяше като преводач, учен, семиотик, антрополог, журналист, дисидент, кулинар, познавач на джаза и чалгата, автор на английско-цигански речник, събирач на песни, случки, думи, рецепти. Между другото, емигрант в САЩ от 1976 г. и задочно осъден в България като невъзвращенец. Възвръща се в родния Сливен след падането на комунизма. Текстът, който ви предлагаме по-долу, е на писателя Христо Карастоянов.

 

Атанас Славов можеше да състави песнопойка със стари тарикатски песни и това да се превърне в същински труд по народопсихология – нищо че кипваше само като чуе тая дума.

 

Състави я и после покани маса народ на премиерата й, но инак мечтаеше за “Нощите на Трентън” и веднъж, като ми разказваше в едно кафене за тая книга, изведнъж свирна хулигански на сервитьорката. Кафенето онемя, а сервитьорката – една невероятна простачка инак – се възмути и каза: “Как може такова нещо!”

 

Можеше. Той го можеше.

 

Можеше почти всичко. Можеше например да кандърдиса един тираджия да го вземе със себе си и тъй обиколи с тира половин Европа, а после ми писа как, като прекосявали границите, и нали тирът има право само на шофьор и помощник-шофьор, пък те – трима! – та той слизал и минавал пеша с онзи американски паспорт на гражданин на света и чакал Николайчо и помощника му от другата страна на капепето…

 

После “Нощите на Трентън” излезе в “Изток-Запад”, а онова кафене вече го няма, отвориха банка на негово място, пък сервитьорката повече не съм я виждал. Може пак да е сервитьорка, обаче не знам къде.

 

А той просто умираше да живее! В едно друго кафене ми каза, че сред градовете, които най обичал, бил и Истанбул, защото Истанбул шуптял, както шуптяло лайното. Нямах представа как шупти лайното, той ми обясни, но аз нищо не разбрах, така че и сега нямам представа.

 

И въобще години наред идваше през ден в Ямбол, защото тук в кафенетата имало по-хубави петифури от сливенските. По онова време с Любомир Котев издавахме шашкънския вестник “Не-делник” и Атанас Славов много го харесваше и юнашки ни сътрудничеше. От “Не-делник” тръгнаха и текстовете, които след това се превърнаха в книга. Казваше се “Въведение в пропедевтиката”, страница по страница повтаряше точното оформление на главите в “Не-делника” заедно с картинките, които Славов рисуваше направо с мишката.

 

От въведението в пропедевтиката човек може да научи, че през Възраждането главите на статуите са ги дялали несъразмерно големи, понеже Микеланджело и там другите скулптори знаели, че по този начин, гледани отдолу, главите ще изглеждат точно каквито трябва да са, а така също се казваше, че във Франция няма министерство на културата, но има култура. Страшна работа!

 

Самото пък правене на “Въведение в пропедевтиката” си беше истинско забавление, но това вече е една друга история; впрочем “Въведение в пропедевтиката” я има възпроизведена в един от томовете му и слава Богу, понеже в първото си издание тя беше в тираж от точно сто номерирани бройки. Както и да е.

 

Няколко години преди да си отиде, реши, че трябва най-сетне да довърши онова, което баща му не можал да започне, и тръгна по маршрута, който той си бил изписал в тефтерчето – сиреч мечтата му да обиколи планетата. Тъй обиколи света, на запад и на запад, според както щеше след туй да озаглави книгата си за това обикаляне, уестъринг му викаше, тоест да пердашиш на запад, и накрая ми я посвети. Така и така, “С благодарност към Христо Карастоянов, без когото тази книга нямаше да я има”. Не вярвам да е точно така, “На Запад и на Запад” сто на сто щеше и без мен да я има, но работата е там, че ми пишеше от всяко място, където се намира; писмата му пристигаха с точността на едно обещание и марките върху пликовете можеха да хвърлят в трепет дори и заклет домосед като мене, та затуй, преди да отворя плика – първо вземах атласа…

 

Той наистина обикаляше света, тоя човек!

 

Е, тези писма са в книгата.

 

А записката за завръщането му в България гласеше:

 

“ЛЕТИЩЕ СОФИЯ

 

О, Боже!”

 

И толкоз.

 

Преди това се бяхме скарали люто и не си говорихме година и три месеца.

После се появи и каза: “Не знам какво ти казвам, но да знаеш, че е точно така, както ти го казвам!” По-безпардонно преобръщане на онова капризно изречение на Сократ, че знаел, че нищо не знае, не съм чувал, но не е там работата. Обаче сигурно е бил прав, защото когато написа първия том от биографията на Дънов (написа я впрочем затворен в една хотелска стая в Ямбол, много ви моля!), та като излезе първият том, половината дъновисти го помислиха и него за дъновист и го критикуваха, че не знам кое точно в биографията не било баш както го е написал, а другата половина скочиха отгоре му, че работа ли му е да пише за техния Дънов. Въобще не го бяха разбрали.

 

Веднъж седнал да убеждава Веселина Седларска да инсценират смъртта му. Така и така, той щял да се скрие някъде, тя щяла да напише некролога му и така щял да преброи с точност колцина са му приятелите на тоя свят.

Веселина, разбира се, не приела да участва в жестоката му игра, което вероятно никак не е било игра, защото точно по това време получих най-странното писмо. В събджекта пишеше: “Старостта дoди!”, а писмото – празно. Само “Старостта дoди!” и нищо друго.

 

Не знам какво ми е казвал с това, но вече знам, че е точно така, както ми го е казвал. През юни в годината, когато Атанас Славов след месец щеше да стане на 80, сливенската регионална библиотека “Сава Доброплодни” – където вече имаше фонд “Атанас Славов” и където по онова време директорката Росица Петрова му беше отделила самостоятелен кабинет в библиотеката – организира (ако така се казва) честване на юбилея му.

Беше чудесно намислено и чудесно подготвено. Камерната зала на тамошния театър беше претъпкана, ще прощавате за тъпото клише, но точно така беше. Тоз говори, онзи говори, аз говорих, а накрая Насо каза, така и така, написал съм нещо и ще ви го прочета, а вие ще ме слушате, щот нали за т’ва сте тука. В залата, не знам защо, беше твърде тъмно, предполагам, че е било заради мултимедията, или както там му викат, пуснаха малко светлина, но пак си беше тъмно, обаче той четеше с точността на прилепите…

 

Онова, което беше написал и което прочете, си беше чисто теглене на чертата. Прочете го и каза това, което винаги казваше след добре свършена работа: “Ай готово!…”

 

С Любо Котев трябваше да се връщаме веднага в Ямбол, та си тръгнахме, когато към Насо се виеше ли, виеше безкрайната опашка от хора с букети и подаръци, бизнесмени, писатели, тираджии, пенсионери, художници, артисти и дори един рейнджър, Янко, дето беше ходил в Камбоджа, а Атанас Славов стърчеше над всички, както винаги е стърчал.

 

Повече не го видях.

 

Роден е в град Сливен на 25 юли 1930 г. Първоначално учи в Американския колеж в София. до закриването му през 1941 гЗавършва английска филология в Софийския университет „Климент Охридски“. През 1953-65 г. е преподавател по руски език в курсовете, организирани от Обединения комитет за българо-съветска дружба, библиотекар в Народната библиотека в София, участва в предаванията на Радио София за чужбина.Преподавател по английска литература в Софийския университет (1961-71). Защитава дисертация на тема „Функции на ритъма в художествената стихова реч“ в Института за литература при БАН (1965). През 1966-76 г. работи в Института за изкуствознание при БАН; основава секция по дизайн и секция по информация и документация, съосновател на проблемна група за изучаване на българските приложни изкуства.Научен сътрудник по фолклор и теория на изкуствата и фолклора (от 1974). Съосновател и член на международната група по сравнителна славянска метрика към Института за литературни изследвания при Полската АН (1971-76). Изпълнителен секретар на научния проект „Основни насоки на световната култура до 2000 година“ към Научното обединение по изкуствознание при БАН (1975-76), във връзка с което заминава за САЩ — работи в Отдела за международни научни изследвания и обмен в Ню Йорк (1975-76).

 

Автор на свободна практика и диктор в Радио „Свободна Европа“ (1978) и в BBC (Лондон) през 1978. Работи по проблемите на източноевропейските култури към Центъра „Удроу Уилсън“ във Вашингтон (1979) и като инструктор по български език в Държавния департамент, Вашингтон (1980-83), и в Центъра за езикови научни изследвания, Мериленд (1983). Радиосценарист, редактор и диктор в „Гласът на Америка“ (1980-90). Автор на стихове, на фантастика, на изкуствоведски изследвания и много други. За него ласкаво се изказват световноизвестните писатели Кърт Вонегът и Греъм Грийн.

 

След 1990 г. той се завръща в родния  Сливен, където остава до края на живота си. Издъхва в пловдивска болница на 4 декември 2010 г.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s