За Цанев, за Ленин и за историята на една фалшификация

Този текст е писан в края на 2002г. По това време бях колумнист на в. „Сега“ и в една от колонките си цитирах дипломна работа на Вероника Бикова, която беше одобрена от научен ръководител (известно и реномирано име) и защитена в съответния факултет на СУ. В тази дипломна работа бе цитирано интервю със Стефан Цанев във в. „Работническо дело“ от 1973г. в което той хвали партията и комунизма. Аз взех цитата и построих около него унищожителен коментар за Цанев. Той излезе по БНТ и в предаването на Кеворкян ме направи на дреб. Съвсем справедливо, защото се оказа, че такова интервю няма. Вероника, която бе много талантлива си го бе измислила и дори бе направила сполучлив колаж от факсимиле на вестника. Разбрах това едва когато отидох в Народната библиотека и с ужас видях, че в цитирания брой няма такова интервю, а другите заглавия в съседство бяха същите като в копието, но без самото интервю между тях. Вероника бе талантлива, но с много силно развито въображение ( да го кажем така). Не че патосът ни срещу Стефан Цанев, неговото нагаждачество и публично лицемерие не беше верен, но в конкретния случай почиваше върху фалшив факт. Наложи се да му се извиня, което направих в следващата статия, която пускам отново тук поради актуалното й звучене.

 

Преди 2 седмици (14 ноември 2002г). на тази страница (в. „Сега) публикувах откъс от дипломна работа по съвременна българска литература. Той съдържаше стихотворение и интервю на Стефан Цанев, датирано от дипломантката Вероника Бикова през май 1973 г., в. „Работническо дело“, стр. 5.

 

 

Преди 4 дни в предаването „Всяка неделя“ Стефан Цанев обяви, че такова интервю в този вестник от този период няма и че аз съм лъжец и фалшификатор. Първото е вярно, а второто не. Наистина в посочения вестник интервю на Цанев няма. Лично се уверих. За съжаление след като публикувах откъса. Ето защо преди всичко

искам да се извиня на Стефан Цанев

за това недоразумение. Никога не бих си позволил да припиша думи на човек, знаейки, че не му принадлежат. Още по-малко бих го направил, за да го дискредитирам. Това би било донос. А доносите са лошо нещо – по което в България нямаме консенсус.

Голяма част от журналистическата ми работа протича като конфликт тъкмо срещу този маниер на поведение. Ето защо мисля, че историята, която ще ви разкажа, не е случайна.

Преди това нещо за невярната част от Цаневото изказване пред Кеворкян. И тя е, че аз съм изфабрикувал интервюто. Стефан Цанев премълча, че това е цитат от дипломна работа. Извинение не чакам. Изрично посочих името на авторката – Вероника Бикова. Цитирах я, без да проверявам истинността на написаното, защото се доверих на академичната санкция, която тази дипломна работа е получила в СУ „Св. Климент Охридски“. Реших, че това е достатъчно сериозна атестация за достоверност. И сбърках. Грешката е моя, затова се извинявам.

Извинението обаче

не засяга съществената част на статията ми

И без споменатото интервю щях да я напиша, а мнението ми за публичния образ на хората, които изредих в нея, остава непроменено.

Сега накратко ще ви разкажа какво се случи. 4 дни след публикацията, т.е. на 18 ноември, разбрах, че Стефан Цанев е изразил съмнение относно достоверността на интервюто и се е погрижил да провери неговата автентичност. Поисках от г-ца Бикова да ми предостави копие. Тя помоли за отсрочка, защото не може да го намери в огромния си архив. Това отне 2 дни и обяснява защо не отговорих миналия четвъртък. И по-добре!

В сряда вечерта г-ца Бикова ми донесе ксерокопие от интервюто с Цанев. Видях черно на бяло неговите думи. Забелязах, че интервюто не е датирано, и помолих г-ца Бикова да го направи. Обеща, но не съумя да проясни произхода на този текст. Подозирам, че текстът е подхвърлен, но нямам сигурност. Не обвинявам г-ца Бикова. Обяснявам си всичко с неопитност. Няма и разбираем мотив за съзнателна фалшификация.

Проверката в Народната библиотека показа, че на 27 януари 1974 г. в „Работническо дело“ на същата страница има материал под същото заглавие – „Вживяване в обстановката“. Той е на същия брой колонки, над него е същото стихотворение. Пълно съвпадение! Освен съдържанието на текста. Никакъв Цанев, никакво интервю, а очерк за инженера Стефан Нейчев.

Едва при по-внимателно вглеждане може да се установи, че

копието на г-ца Бикова е фалшификат

В него текстът на Цаневото интервю е набран на компютър. Най-лесно това се познава по кавичките. В оригинала те са поставени в началото отдолу, а в края – отгоре на израза. Във варианта с Цанев те са в горния край и от двете страни. Разбира се, по-наситената принтерска отпечатка също прави впечатление, но при ксерокопие тя е слабо доловима. Фрапиращо е и повторението на цели пасажи, които са буквално пренесени от единия очерк в другия. Най-поразително си остава копирането на стила на Стефан Цанев по форма и по съдържание. Работа на хладен ум и горещо сърце.

Творчеството на Цанев е пълно с примери за възхитена от комунизма поезия. Както се разбра от „Всяка неделя“, той не е бил сигурен, че не е давал такова интервю, и е ходил да проверява в библиотеката по собствените му думи. „Усъмних се в паметта и съвестта си“, казва поетът. Ето това е успех! Един добър ден за българската литература. Празник е да ви видим усъмнени – и то в съвестта, поете!

Няколко сравнения. Във фалшификата Цанев „казва“: „Това съвсем не означава, че трябва да пишем такива литературни произведения, които описват комунизма скучно… Време е да започнем да пишем за комунизма по друг начин…“

В „Монолог за агитацията“ от поемата „Аз питам!“ (Изд. Български писател, София, 1983 г., стр. 48 и 50) поетът пише: „Аз видях един – един ли? – колко оратори, забили нос в смачкани листа, мънкат едни и същи банални фрази за неизбежната победа на комунизма. Всичко е вярно, всичко е правилно – но скука бълват устата им!… Не говорете скучно! По-добре – мълчете…“

И още едно сравнение. Във фалшификата Цанев „споделя“: „Малка поема за барабаните“… е упрек към онези наши съотечественици, които с делата си допринасят за личното си благоденствие, а не за утвърждаването на комунистическите ценности.“

В свои размишления, публикувани в сп. „Пламък“, бр. VII, N1-6, 1963 г., поетът казва: „Ние ще бъдем недостойни за комунизма, ако не очистим чувствата си от еснафството и егоизма…“ Цялата поема „Аз питам“ е изпълнена с препратки към избраните съчинения на Г. Димитров, в споменатото есе от „Пламък“ Цанев се позовава на Маркс, а в стихотворението си „Ноктюрно N3“ направо се изповядва: „Благослови ни, казвахме, Ленин“! („Реквием“, изд. „Христо Г. Данов“, 1980 г.).

За това ми е думата. Защо Цанев не остана верен на тази благословия и след 1989 година? Въпрос, адресиран и към други, вече споменати от мен имена. Откъде кураж да съдят и менторстват през годините на нещастния ни преход? В това е същината.

Колкото до фалшификата – повтарям, не е мой. Грешката е моя. А за фалшификациите по принцип питайте такива като Кеворкян. Те знаят.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s