Из мемоарното наслество на народния будител д-р Иван Селимински

__-__ ________ ____________________

Досегът с мемоарното и епистоларно наследство, със съхранените съчинения на д-р Иван Селимински, е вълнуващ и същевременно твърде задължаващ по своята научна взискателност процес. Защото пред очите на изследвача се разкрива мирозрението на един от най-значимите представители на българското Възраждане – в просветителски, философски и политически план. Свят на творец и мислител, на лекар и учител, извоювал своето място като авторитет и предводител на народа си. Изпълнен с творческа деятелност, той остава далеч от пасивното съзерцание като гражданска позиция – неговите концепции за развитието на „Отечеството и народността” са впечатляващи както със силата на интелектуалните прозрения, така и с тяхната многовариантност като опити за реализация.

Воден от „родолюбни и от родинолюбни чувства” и помисли, той изповядва в писмо до големия свой приятел Георги Золотович следното: „Ти знаеш, че аз бях способен да припечелвам изобилно нужните ми за преживяване средства между сънародници в Влашко, гдето се занимавах с учителство и земемерство, но много важни причини ме принудиха да напусна всичко и да прегърна медицината, за да мога в бъдеще чрез нея да допринеса за обществото ни повече, отколкото с предишните занятия.

Тези и тем подобни причини ме принудиха, щото след раздялата ни, преживявайки почти 20 години като учител, земемер, а главно като ръководник и представител на сънародниците ни в Турция /през руско време/ и в Влашко до онзи ден, следейки народните работи, в разните им мени, докато най- накрай дойдох до заключение, че едно от най- разумните средства за помагане на нещастната ни родина е и медицинската наука, която следвам сега…” /1/

Като чувства „големите, неотложни нужди на родината си” бъдещият д-р Селимински споделя: „не мога да не повярвам, че не сме много отдалечени от щастието, което подобни идеи /идеи на просветените български младежи-б.а./ чертаят за народа ни и за родината си. Дано и аз да доживея, макар и в дълбока старост, да превържа с ръцете си раните, поне на едного паднал за родината българин, та тогава да издъхна!” /2/

Пак до Г. Золотович, в писмо до Цариград от 26 юли 1842 г. Селимински, по това време студент по медицина, споделя прозренията си, относно „нравственото състояние на сънародниците си”, потиснат от всички онези причинители на нерадостната им съдба, като същевременно обмисля пътищата, чрез които би могло да се промени съществуващото незавидно политическо, стопанско и културно статукво на неговия народ. „И колкото по- обстойно ги проучвах, толкова по- ясно съзирах безподобните им бедствия и обща нищета…тъй като те пренебрегват народния език и писмена – най-необходимите условия за обединение на народа. Те съблякоха истинската си народност, а облякоха дрехите на чужденството…”- констатира Селимински, като упрекът е отправен преди всичко към водачите, към просветените българи, пренебрегнали своя дълг пред единородците си.

Убеден във всемогъществото на природните закони и същевременно в преходността на условностите, създадени от човечеството, младият Селимински споделя своето верую: ”Нито едно нещо, създадено от човешкия ум, не е съвършенно, а постепенно всичко се подобрява и усъвършенства при благопрятни за това условия. Само всемогъщата ръка на истината, на знанието, на просветата, може да поведе към възраждане, което да строши веригите на робството на нещастните народи. Всичкото зло у народите произлиза от невежеството, властолюбието, користолюбието и криво разбиране на собствените облаги.” /3/ Тези свои размисли Селимински разкрива на едно от поредните събрания на „учените ни сънародници във Влашко, ”когато всички заедно обсъждат въпросите по Народното дело”. На тези сбирки не бива да се гледа като на спонтанен акт – те се вместват в един твърде продължителен процес, за период от около 10 години – от 1831 г., т.е. непосредствено след „Голямото преселение” на българите – до 1840 г., а личното му участие приключва, когато заминава за Атинския университет.

В съчинението „Политическата ми заповед”, завършено в Атина, през ноември 1843 г., Селимински споделя съкровено: ”Роден съм в българския град Сливен, от родители българи, от православно вероизповедание. Вярвам, зачитам и изповядвам открито бащинската си вяра, в която съм роден, кръстен и възпитан – чрез нея тъй тясно съм свързан естествено, нравствено и политично с народа си, че и да желая не мога да се отчуждя от него.” По- нататък излага съжденията си относно бъдещето на своя народ: „В общите облаги на целокупния народ се съдържат и отделните облаги на всяка негова единица.” Той възприема всички българи – в пределите на земята ни и тези, които са в емиграция, като членове на един обществено- политически организъм, чието благоденствие зависи от редица основни закони и фактори: на първо място големият наш възрожденец поставя учителите, на които е поверено възпитанието и обучението на „крехката младеж” – с основание възприемана от него като надежда на родината. Възпитанието на младежите преследва голямата цел – да станат добри членове на „целокупното политично общество, дори глави на семействата си и благородни членове не само на общината, към която се числят, но по възможност на целия народ.” Според възгледите му нашият народ ще бъде щастлив /в смисъл на свободно развитие и просперитет – б.а./, когато архиереите му дадат пример на справедливост и милост; „когато богатите покажат, че те са само икономи на своето богатство, което Бог им е предал, за да го употребят благоразумно за общите нужди на родината и народа.” От съвършенството на една образована личност, свободна по дух – до цялостния културен напредък на народа, освободен от чуждото икономически и най- вече политическо потисничество – такъв е пътят за съзиданието на една независима държава на българите. Това е най- съществената част от житейската и възрожденска философия на големия хуманист и родолюбец, свързан до смъртта си със своя дълг към отечеството. /4/

В този смисъл – нуждата от качествено образование и по повод несправедливото и ненавременно уволнение на директора на Централното училище в Болград /Болградската гимназия-б.а., Сава Радулов/, д-р Селимински се намесва чрез влиянието си пред първенците в града: „Вашето общество се нуждае много от способни хора, както това се доказва при разни случаи, които обаче не се познават по мълва, а по делата им: много звани – малко избрани! Г-н Сава Радулов се настани между вас не за да натрупа богатство, или да обезпечи бъдещето си, а от родолюбни и родинолюбни чувства – да допринесе за благоденствието на обществото ви. На г-н Радулов щастието не зависи от тамошната му служба, обаче вие ще си спомняте някога за него с прискърбие в душата си и ще го търсите.” Несъмнено тук се вземат предвид възможностите на този просветен деец – един от изявените български духовници и учители, с когото Селимински пребивава по едно и също време в Болград; затова си позволява остро категоричен тон в писмото си и открито изразява своето несъгласие спрямо подобни методи в отношението към един български учител. Сам свързан като лекар със създадения от български преселници Болград, той е повече от критичен към случилото се; убеден в честността на този човек, не спестява на болградци становището си: „…ако той не беше, едва ли бихте имали Централното училище!”. Като обобщава събитията по това време в Болград, счита за нужно да предупреди сънародниците си: ако се допуснат и каквито и да са проявите изобщо на небрежно и равнодушно поведение в други подобни случаи, то резултатите неизбежно ще доведат, щото „враговете ви да разрушат това, което вие с толкова труд и разходи сте направили!” /5/

В поредно писмо до свой приятел, д-р Селимински коментира бъдещото благоденствие и развитие на основания от българи- преселници Болград и изразява голямото си удовлетворение, че там вече има основана „печатница, фотография, назначаване на редовен лекар, сънародец, с добра аптека; въздигане на великолепен храм, разкошно уреден и пр.” Взел присърце съдбата на хилядите, прокудени от родината, бележитият сливенец счита, че именно това са начините и средствата за проспериращо развитие на цялата нация. „Желал бих, щото сънародниците ни достойно да ги оценят и бранят по всякакъв начин – съдбата, като сляпа, се прилепя към всекиго, обаче само мъдрите успяват да я разположат благоприятно към себе си…!” Като отново обръща внимание на състоянието на Централното там училище, Селимински напомня, че най- важното от тези средства е това училище, на което се основава образованието и възпитанието на българските младежи; несъмнено то е създадено „не за препитание и печалба на неколцина”, на които не бива да се позволява каквото и да е злоупотребление, каквото и „своенравно и произволно” отношение към училищната служба и към просветното дело. /6/

Вече бе казано, че като безспорен авторитет сред сънародниците си – преселници във Влашко младият сливенец споделя настойчиво своята концепция за образованието. Убежденията му са непоклатими -просветата, науката, мъдростта могат да научат всички на „най- вярното, най- разумното и най- бързото средство за избавяне на народа ни от тиранското иго. Само мъдростта – счита той – може да ни избави от страсти, суеверия, предрасъдъци и прочие, защото докато те съществуват напусто ще се търси лична и политическа свобода”. Затова когато през 1842 г., в резултат на преживени лични несполуки Селимински остава без средства, заявява убедено на Г. Золотович: „Прочее аз взех поука от това, което изпатих и реших да се развия и подобря и изпълнявам това си решение /следва медицина в Атина – б.а./, въпреки завистливата съдба, която ми отне средствата. И в всички тия злополуки, аз останах неустрашен, имайки предвид родината и славното поприще за нея. Така че човек, страдайки, бива непоколебим, за да и подари най- скъпото си – живота – който повторно не се връща, за да получи награда за дадената скъпа жертва…” /7/

Известно е, че още по време на своето следване в Атина, Селимински е твърде недоволен от качеството на самото обучение там, затова намира начин да специализира в градовете Пиза и Флоренция, а дипломата си по хирургия получава в университета на град Сиена – също в Италия през 1845 г. В писмо до д-р П.Берон споделя, че е готов да направи всичко, за да получи добро образование, „за да не се яви пред света невеж лекар и да стане безсъвестен търгувач на най- скъпото на човека- живота.”/8/ Изключително самовзискателен към себе си, вече като дипломиран лекар, той практикува в различни градове на Румънските княжества, най- вече в там, където има населени много български преселници – колонисти, включително от Сливен и региона му – в Браила, Болград, Букурещ, Калъраш и др. По това време изпраща писмени молби до Руския императорски двор и до Светия синод в Санкт Петербург, да се отпуснат средства за обучението на български младежи в Киевските училища, готов е да съдейства за събирането на средства за тази цел и срез нашата емиграция във Влашките княжества.

За жалост, през по- голямата част от живота си д-р Иван Селимински живее и работи извън пределите на своето „отечество Сливен”, извън пределите на родната си земя, но като професионалист и българин остава свързан с тях, чрез прокудените си сънародници. През 1858 г. например, румънското правителство го назначава за окръжен лекар на окръг Яломица с главен град Калъраш – срещу град Силистра. Той попада в среда, населена с румънци, но и с много българи, „често намирайки тук що- годе прибежище” на левия бряг на Дунав. За времето на работата си като главен лекар там дава блестящ пример за своята всеотдайност към професията, за своята хуманност и опитност като медик. Най- напред се заема се с преустройството на болницата като премахва цяла поредица от установени дотогава практики, очевидно в ущърб на болните. Налага му се да се справи с потресаващи ситуации при занемареното болнично лечение – „лечението на болните беше безмислено, случайно – нито се определяше вярна диагноза на болестите, нито лечението беше подходно – четем в спомените му. В рецептите се предписват количества лекове само за в полза на аптекаря, без да се дават на болните. Така се вършеше голям грабеж.” Селимински се справя не само с фалшивите месечни отчети на аптекаря на болницата; обръща сериозно внимание на големите злоупотреби, свързани с храната на болните, с хигиената в болничното заведение, с дейността на помощниците – хирурзи, с работата на селските фелдшери в областта. Настоява за необходимостта да се установи при необходимост „проверочен преглед на децата”, за да се премахне опасната практика за „лъжливите сведения”. Особено голямо внимание обръща на ветеринарните служби – свързано с неразпространение на заразни болести и качествената храна на населението. Скоро усилията му са забелязани от Главната здравна инспекция и Държавния здравен комитет в Букурещ. Въведените от него преобразования се запазват завинаги не само в окръг Яломица, но и във всички държавни болници на Румъния. /9/

Една година преди това, д-р Селимински подпомага създаването на „Комитет на сливенските преселци в Браила”, съставен на 18 октомврий 1857 г., както и „Българско братство” в същия град. В основата на тези обединения стоят идеите на бележития ни възрожденец за „братство и взаимопомощ”, добре известни още от Сливен през 1825 г. При променените обстоятелства – на чужда територия, в непозната и чужда етнокултурна среда, на българите – преселници са повече от необходими подобни „доброволни сдружения”. Те им дават чувството за сигурност, съпричастност и доколкото е възможно – на стабилитет. Целите на „Братството” са идентични с основните задачи, стоящи пред всички българи извън родната си земя: да се грижат за разпространение на „най-полезните учения сред младежите”, за образованието на учители и свещеници за училищата и църквите в България; за подобрение и усъвършенстване на занаятите в отечеството им; развитие и напредък на местната там „индустрия” и „останалите по- потребни обществени занятия”; да се грижат за точното изпълнение на завещанията в полза на своите сънародници на „онези находящи се вън от отечеството си родолюбци” и пр. /10/

В своето „Духовно завещание”, написано три години преди смъртта му, д-р Селимински диктува волята си: Понеже само чрез науките може да се придобие благополучие и благородство, то да се определят трима негови млади „еднородци”, които със средства от имотите му, да се учат в европейски университети. Освен, че избраниците трябва да бъдат „по баща и майка чисти Българе”, той има и следното изискване: двамата да се избират по жребий, но родом от различни градове в България, Тракия, Македония, както и от българите в Румънските княжества, но третият младеж „ще има предпочтително право… да бъде от отечеството ми Сливен”. Особено важно е обстоятелството, че Селимински, съумял да оцени по достойнство своите съчинения, отделя специално внимание на тяхното бъдещо съхранение и разпространение: нарежда всичките ръкописи, написани на гръцки език, да бъдат преведени на родния му български език; част от тези негови изследвания, особено по история и други обществени и политически науки, да бъдат напечатани и да се разпространяват „в всяко училище и на всяко читалище в българските градове и Българските в Цариград Църкви”. По- пространните му ръкописи, очевидно свързани с родния му град, трябва да бъдат съхранени в училищните библиотеки на „Отечеството ми Сливен, под название „Ръкописи Сливненски.” С типичната си прозорливост и непогрешимо чувство за историцизъм, възрожденският мислител и философ, възпитаник на европейски университети, споделя своите бъдещи очаквания: ако се учреди Народен университет и библиотека „под надзора на една по-висока народна власт, тогава, за по-голяма безопасност, могат да ся пренесат там, за да останат неотемлен народен имот в род и род”. /11/ През 1866 г. „Завещанието” му е написано в по- кратък вариант; там изрично се нарежда неговите хирургически инструменти да се предоставят на „отечеството му Сливен”, „за да служат като помагала на българите медици, каквито с време ще има там…” /12/

Споменатото до тук само потвърждава становището, че за него наличието и съхранението на историческата памет – като един от решаващите фактори за етническа самоидентификация, е нещо изключително важно. В това отношение той е непоколебим – известна е ревностната му ангажираност по проблеми, свързани със съдбата на сънародниците му – преселени извън или останали в пределите на Отоманската империя. В свое писмо, писано във Флоренция през 1845 г, изрично подчертава, че именно в него се съхранява архивът на „нашите преселенци във Влашко” /13/

Невероятно силна като послание, неговата „Политическа заповед”, цитирана по-горе, завършва с препоръка, поставена в доста ултимативен тон: всеки българин – сутрин и вечер да завършва молитвата си със заклинание, което трябва да е написано на неговия иконостас: „Българийо, ако те забравя, десницата ми да се забрави, езикът ми да се залепи о гърлото, ако не си спомня за тебе на първо място, като най- драг за мене предмет; спомни, Господи, за неприятелите на България, които желаят унищожението и; блажен е, който ще ви отмъсти за това…, блажен е, който ще ви победи!” /14/ Впрочем, още като студент, приемайки с благодарност издръжката на своите добродетели, мечтата на сливенеца Иван Селимински е да работи в бъдеще за славата на родината си. Намирам за повече от уместно да цитирам част от неговата молитва: „Моля се Богу да се завърна колкото може по- скоро в обятията на родината, за да и въздам богато моя дял!” /15/

Мария Кирова

Регионален исторически музей – Сливен

http://ave-sliven.com/

Б Е Л Е Ж К И

1. Библиотека „Д-р Ив.Селимински”, /БС/, кн.ХІV, С., 1931 г. с.18-20/;Писма и завещания. Из писмо до Георги Золотович, Атина,5 юли 1842 г. /съученик и приятел на д-р Ив.Селимински още от гимназията в Кидония; родолюбец, щедър дарител за новобългарската просвета;

2. Пак там, с.20;

3. Атина, 26 юли 1842 г; БС, кн.ХІV, с.74-79;

4. БС, кн.ХІV, с.32-35;

5. Из писмо до Панайот Греков, от Браила до Болград, 15 ноември 1861. ; БС, кн.ХІV, с.68; Сава Радулов – създател на първото класно училище в Панагюрище, един от на й- ревностните учители в Болград; автор и преводач на редица учебници и помагала; един от основателите на Българското книжовно дружество в Браила /по късно БАН/ и негов дописен и спомагателен член;

6. Из писмо до Хр.Асланолу, Болград, 15 ноември, 1861 г.; БС, кн.ХІV, с.69;

7. Из писмо до Г. Золотович ,Атина,26 юли 1842 г.БС, кн. XIV, с. 82-83;

8. БС, кн.ХІV, с.45;

9. БС, кн. XIII,С.,1931 г., с. 59-63;

10. БС, кн.ХІІІ, с.51-58;

11. ”Духовното завещание” на доктора Ивана Селиминский. Болград, 1865 г., с.4-6;

12. БС, кн.ХІV, „Завещание”, с.92;

13. БС, кн.VІІІ, С.,1928, с.39-40;

14. БС, кн. XIV, с. 34-35;

15. Пак там,с. 83.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s